Биография
=========
Когато бях дете страдах от астма и лоша кожна болест и поради това нямах много приятели. На 6 години получих и ревматизъм. Прекарвах времето си катерейки се по дърветата и четейки комикси като "СПИДЕРМАН" и "НЕВЕРОЯТНАТА ЧЕТВОРКА"."СПИДЕРМАН" бе основната причина да катеря постоянно дървета.На отсрещната улица имаше огромно поле с трева с колона от дървета, която водеше към гора. Когато се покатерих на първото дърво можех да се прехвърлям от дърво на дърво и не ми трябваше да докосвам земята.Това ми беше от полза, когато ме гонеха момчета, които искаха да се ебават с мен. Понякога трябваше да нося предпазни ръкавици на ръцете си заради моята кожна болест.Заради това аз бях лесна мишена за другите деца, които ми се подиграваха. Другото нещо, което обичах да правя бе да се катеря на покривите на къщи. Всяка вечер аз лежах на покрива гледайки звездите и мечтаейки да се превърна в "СПИДЕРМАН" или "ВОЛВЕРИНЕ" (от невероятната четворка).
Когато бях на 12 започнах да се занимавам с атлетика и бях много добър.Любимите ми неща бяха: висок скок, скок на дължина, хвърляне на копие и диск. Аз наистина много харесвах атлетиката, но винаги ,когато се състезавах на висок скок или скок на дължина аз винаги наранявах колената си по някаква странна причина. Това започна много да ме дразнии за това спрях да се занимавам с атлетика. В същото време с моето семейство бяхме на ваканция доста често. Спомням си, че бях във Франция през 1976 и там се вмъкнах в кино с брат ми да гледаме (Enter the Dragon на Брус Лий). Това бе мъжа, който изцяло промени живота ми.Когато се върнах в Холандия първото нещо, което направих бе да изобретя нунджако от две парчета дърво . Аз даже отидох до магазина с тези неща около на врата си. Започнах да ходя на всички филми с Брус Лее и го имитирах;опитвах се да ритам като него, да удрям като него и естествено да не забравяме нунджакото. След дълго молене на родителите ми да ми позволят да изучавам бойни изкуства те се прекършиха и ми позволиха. Аз тренирах за около 4 седмици (Тае Квон До) и след това се замесих в уличен бой с някой, който постоянно ме притесняваше. Те ме обиждаха, но този път аз бях този който крещя. Той се приближи към мен смеейки се и искаше да ме бие. Аз го ударих веднъж и му счупих носа. Ухааа....бойните изкуства са страхотни!!!
Твърде лошо е, че моите родители разбраха, защото това бе края на моите бойни преключения. Аз продължавах да тренирам и накарах всички да повярват, че имах черен колан, като се перчех с ритниците си. Ако някой искаше да се бие с мен аз си протягах крака за страничен ритник на главата и си държах крака пред тяхното лице. Това изглеждаше наистина страхотно и те наистина вярваха, че имам черен колан. В новото ми училище намерих някои приятели, които бяха също като мен, аз все още носех ръкавиците, тъй като не бях много популярен с моята кожна болест. Моите нови приятели бяха деца, на които също им се подиграваха. Заедно ние сформирахме група, а по-късно се наричахме "шАМПИОНИ". Какво име за група мечтатели, но все пак на нас ни харесваше.Един от тези мои приятели започна да се боксира и се справяше много добре и започнах да се уча от неговия опит. По това време, когато хората започваха да се закачат с нас, ние просто се биехме с тях, което ние никога нямаше да направим самостоятелно. Аз все още исках да се занимавам с бойни изкуства. "НЕ И ДОКАТО СИ В МОЯТА КЪщА", казваше майка ми. Когато станах на 20 се изнесох и заживях с приятелката си и това беше, когато сериозно започнах да се занимава с бойни изкуства. Карате и Тае Квон До бяха първите и от там започнах с тай-бокс. Всичко се разви много бързо след това. Много скоро аз се състезавах с тай-бокс, което преминаваше много добре. Аз бях непобедим и започнах да работя като охрана. Това бе края на мачовете ми по тай-бокс, защото много скоро аз започнах да работя по цяла нощ няколко нощи в седмицата.
След 4 години прекарани в купони и охраняване някой ме попита на Нова Година дали бих искал да се бия срещу Франк Лобман. Франк беше много опасен боец по това време без всякакви загуби и 90% КО и току що беше илзлязъл от затвора и искаше да се бие отново. Аз бях пиян и казах: ок, няма проблеми. Те започнаха да промотират боя и 4 седмици преди самия мач ме попитаха дали все още искам да се бия. Без да помня самия разговор на Нова Година това наистина освежи паметта ми и си помислих, че просто няма начин как да откажа да направя това. Аз казах добре, нека опитаме. Имах нужда от добро училище за тренировка. Аз тренирах с Маенг Мо в Холандия, в залата където Рамон Деккер тренираше(който аз наистина вземах за пример). В първата сесия аз даже не можах да завърша скачането на въже. както и да е, аз мисля, че трябваше да тренирам много по-дълго за такъв мач, но добре е да се научиш по трудния начин, зашотот аз загубих този мач. Следващия ми мач бе срещу новоизлязъл боец Ренее Розе. Имах невероятен първи рунд но после той захапа ухото ми и направи дупка. Докато той ме хапеше аз го предупредих да ме пусне ,но той не го направи, така че моя отговор бе коляно в слабините му с всичката сила, която имах. Това се превърна в голяма кавга, аз докарах около 30 приятели борци с мен да гледат мача, както и той. Те всички започнаха да се бият и бе много смешно да ги гледаш.
След този бой аз започнах друг мач с френски спортист. Тренирах много усърдно, но 7 дни прди мача получих инфекция и на всичко отгоре бях поканен за 2 дни да отседна безплатно в "ХОТЕЛ ДЕ POLICE"-полицията, защото се бях замесил в уличен бой с моите приятели и те имаха някои въпроси. Два дни преди мача полицаите ме пуснаха и аз понеже съм прост ,участвах в мача. През първия рунд аз съборих противника си 3 пъти, но те само приеха два, защото третия беше с нелигитимен заден юмрук/спининг бекфист,така си го обяснявам аз"Сап4ето"/, някакво си ново правило, което те сами си измислиха. Заради лекарството за инфекцията предполагам, моето тяло наистина се вдърви-ударви и трябваше да спра мача в началото на втория рунд. Не можех да дишам повече, така, че това бе края. Тогава хората започнаха да казват, че не мога да се бия. Всички мачове, които имах бях спечелил (14) с КО и сега те казваха, че не мога да се бия? Защо да се потя и да се опитвам да забавлявам тези прости хора си помислих аз и се заклех никога вече да не се бия в Холанддия.
Но аз все още имах желанието да се занимавам с бойни изкуства и исках да опитам нещо друго. Започнах да участвам в едно шоу с добър мой приятел за бойни изкуства изложени в клуб. Бе голям успех и скоро запоечнахме да правим тези шоута на по-големи събития и даже по телевизията. На едно то тези шоута мъж на име Крис Долман дойде при мен.Крис Долман е известен в Холандия и сега е добър мой приятел.Той ме попита дали искам да се бия за него в Япония. Той ни видя да изпълняваме салта с разлчни ритници и си помислил, че може би имам добър усет за "свободен бой" (така го наричата по това време). Аз се съгласих"ще дойда и ще опитам". Така и направих. Първия клас от дребни мъже ме задушаваха зверски и аз буквално повярвах, че бих могъл да надживея такова задушаване. Това доведе до много болезнено гърло и не можех да се храня за 4 дни. Тази вечер след първата тренировъчна сесия аз трябваше да спра колата си до пътя (тренировките бяха в Амстердам и аз живеех на 80 мили от там). Обадих се на жена ми и й казах, че бях толкова уморен, че ще спя в колата на пътя. На следващия ден се прибрах и жена ми се смя, тя каза - нямаш намерение да се върнеш там, нали? Аз казах, че ще се върна и не само това, но и ще си го върна тъпкано. Слава богу след много тренировки аз започнах да ставам по-добър, но все още не перфектен, защото не можех да тренирм много. Аз все още бях охранител и преподавател и Амстердам е на 80 мили от родния ми град (в Холандия 80 мили е много, защото цялата страна е широка 200 мили). Аз също така имах и някои травми и това забавяше тренировките ми.Един ден Крис Долман ми се обади да ми каже, че двама японци щели да дойдат да наблюдават тренировката търсейки борци за нова организация наречена Панкреас.Имената на японците бяха Фюнаки и Сузуки. Аз отидох в училище то и се срещнах с тях. Те наблюдаваха тренировката ми, когато се биех с големец от Япония и той наистина се опита да ме нарани, аз го ритнах в главата и той трябваше да отиде до болницата за няколко шева на веждата. Това бе то, те ми предложиха да се бия за тях в Япония.
След около 4 седмици дойде и първия ми мач, 21 септември 1993, никога няма да забравя този ден. Трябва да разберете, че дойдох от тайландския бокс и 6 паунда биха ме сложили в различна теглова група. Аз открих, че опонента ми бе около 50 паунда! - по-тежък от мен. На всичко отгоре аз си мислех, че има само 5 рунда от по 3 минути. Когато ги попитах колко рунда има, те ми отговориха - един. Аз си помислих, че това е страхотно. Колко минути за рунда? 30минути. Сега вече се опитвах да блъфирам казвайки "Това е много добре, аз съм в много добра форма" На ум си мислех "О боже......30 минути!!!!" В тайландския бокс аз винаги съм бил много агресивен боец и това е страхотно ако имаш много рундове и можех да контролираш темпото си, но аз си помислих, че това ще стане ако се опитам да го нокаутирам в началото на рунда, да използвам всичката си енергия. Този направо ще ме убие. Мача трая 43 секунди, тежък нокаут, аз скочих с разделен ритник към четирите ъгли на ринга и покъсно това стана моя запазена марка! Нарекоха скока "Руттен" и така започна всичко.
В деня на втория ми мач ме събудиха в 8 часа сутринта и пътувах с кола до 3 часа след обяд , докато най-накрая пристигнахме до мястото на мача. 5 часа чакане и после да се бия??? Вие също така трябва да разберете, че когато пътуваш of Holandiq do Япония ,изпитваш голяма часова разлика, заспиваш в 7 часа сутринта (това е 11 часа през ноща в Холандия). Така че когато ме събудиха аз бях спал само един час!!! Аз повръщах и мениджъра ми трябваше да ми носи багажа.Мача започна и като се замисля беше много смешно. Бях заклещен в ръчна схватка, защото по това време все още незнаех какво да правя на терена. Направих огромна грешка, която казвам на студентите си никога да не правят: когато си в гардова позиция никога не се протягай ръцете!!! Но аз го направих и бях ударен.Паднах толкова жестоко поради цялото пътуване и липсата на сън, че чак ми се прииска да танцувам ТЪП, но когато чух как крещят хората реших да не танцувам. Слава на бога, че Панкреас имаше "спасителни въжета". Когато някой те прихване в отстъпчивост и си близо до въжетата имаш право да ги докоснеш с ръка или крак и опонента трябва да те пусне. Това ти струва загуба на точка и когато изтекат 30те минути се решава кой ще е победител след преброяването на "спасителните въжета". Този, който има повече ще загуби мача. Така че аз дръпнах опонента си през ринга и докоснах въжето. Боя започна отново и аз го ритнах с коляно по главата и още едно коляно за черния му дроб и така победих с нокаут!!! Това бе момента когато си обещах НИКОГА да не се предавам по време на бой, защото винаги има възможност да спечелиш, просто отнема един опит.
За третия ми мач вече знаеха, че аз бях нападател и не знаех много за терена. Тогава те ме изправиха пред Фюнаки, боец номер 1 в Япония. Опа, той ми приложи с хватка за извиване на стъпалото, за която даже и не бях чувал. Това беше много болезнено и той спечели мача. Знаех,, че трябва да тренирам още над отстъпване, но нямах с кого да тренирам наблизо (имах в Амстердам, но това бе твърде далеч и затова тренирах само веднъж в седмицата). Продължавах да се бия и се справях добре въпреки ,че не тренирах много над отстъпване.Изгубих мач срещу Кен шамрок и след това ме оставиха да загубя срещу Франк шамрок и още веднъж след това срещу Кен. През това време аз обучавах Леон Вън Дийк,който бе млад и МНОГО силен!!!! Започнахме да тренираме заедно и всеки път когато го хванех или той мене записвахме какво бяхме направили и се оптвахме да избягаме и да подобрим стила си. След последната ми загуба срещу Кен решихме да спрем с тренировки по нападение и да започнем с тренировки по директна борба два пъти на ден. Аз тръгвах по рано за мачове в Япония за да мога да тренирам в Панкреас. Когато бях там си държах очите отворени и си записвах всичко, което видях за мен и Леон да тренираме у дома. Никога не загубих мач след това. Това напълно промени живота ми и аз реално започнах да печеля боеве с отстъпление!!!!
Аз се превърнах в цар на Панкреаса с победата на Сузуки с предно задушаване. След това аз успешно защитих титлата си срещу Франк шамрок ,като го съборих два пъти и съдията трябваше да спре мача. Третия път когато се бих с Фюнаки, което беше много важно за мен защото той ме победи при първия ни мач, завърши след като аз го повалих 4 пъти.Той беше много издръжлив и продължаваше да се изправя. Мнозина казват, че това беше най-добрия ми бой в Панкреас, но това беше и най-добрия бой на Фюнаки ,показвайки на хората колко е издръжлив.Между тези защити на титтлата ми аз имах редовни мачове. Когато жена ми забременя и се разболя имаше вероятност да изгуби бебето. На мен не ми се искаше да загубя нито бебето нито жена си и за това спрях да се бия в Панкреаса и останах с жена си. Това бе момента когато Панкреас ми казаха да напусна ако не се бия да защитя титлата си. И го направих. И слава богу, защото на деня когато се предполагаше да напусна се роди малката ми дъщеря Сабин и тежеше само 2 паунда. Тя трябваше да остане в инкубатор за 7 седмици преди да можем да я приберем у дома.Жена ми също трябваше да остане в болницата за 2 седмици и на всичко отгоре аз си счупих ръката по време на заснимането на телевизионно шоу.
Преди да се роди дъщеря ми аз посетих Лос Анжелис за един ден и се обадих на жена ми и й казах да събере багажа, защото това е мястото за нас.След като бебето се роди ние из4акахаме 6 месеца и се преместихме в Америка. Плана ми беше да да започна актьорска кариера. След пристигането ми отрих, че тук почти никoй не ме разпознава (само тези,, които се занимаваха с бойни изкуства) и реших, че когато договора ми с Панкреас завърши няма да подпиша нов за да мога да се бия за УФЦ, защото това бе най-известната организация.Помислих си, че по този начин хората ще ме опознаят и това ще ми помогне в опитите ми да започна актьорска кариера. От този момент нататък всичко се разви много бързо. Бих се срещу Кохсъка - първия ми мач и победих.Втория ми бой бе срещу Кевин Рандлеман за титлата и станах шампион тежка категория на УФЦ. Аз се отаказах от тази титла, защото исках да се бия в категорията за средно тегло (което е нормалното ми тегло) и се опитах да стана първия, който има титли в средно тегло и в категория за тежко тегло. По това време получих някои контузии, проблем с рамото, осуках си коляното и последната, разкъсах си бицепса. Аз също така започнах да работя във филми и телевизионни програми. Бях страхотна звезда в "боен закон", "18 кръга на правосъдието". Имах и малко участие в "цар на кралиците", работих в телевизионна програма в Канада наречена "СВОБОДА" за 6 месеца като хореограф на бойни сцени за главния актьор в сериите Холт Мц Calleny. Аз също така участвах в един епизод и заснех два филма "зад историята" и един с Фюнаки - "засенчена омраза". Там се бием за трети път, този път като супер бойци.Последния проект, който направих бе "играта на Върли" и аз съм Върли. Основния лош герой е Майкъл Рукер.
сап4ето!!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар