НЕНАДМИНАТИЯТ
============
За Боян Радев са изписани много и много редове и винаги суперлативите са се изливали като благодатен дъжд над неговото име. Спомням си, че на времето ние, момчетата от моето поколение, имахме за кумир непобедимия Дан Колов. А видях и как светват очите на сина ми и на неговите връстници, когато в игрите си гордо наричат себе си боянрадевци и са щастливи, че съществува жив символ на качествата, които безкрайно желаят да притежават - олицетворение на физическата мощ на българина.
Мнозина 'го почитат и обичат, но всички по различен начин и по различни причини. Защото този мъж крие в себе си необичайно разнообразие. Зад златните медали от две олимпиади - Токио и Мексико и от световното първенство в Толедо, стои характер, способен на спартанство и на чисто човешко веселие, на трогателна топлота и почти нечовешки стоицизъм. Спомнете си онази единствена по рода си постъпка на световното първенство на класиците през 1967 г. в Букурещ.
Отборът бе заминал с понижено самочувствие - неговият най-силен борец бе останал в родината с незаздравяла рана след тежка и мъчителна операция. Но силата на волята и себеотрицанието на българина не познават граници. В навечерието на шампионата Боян бе вече при своите. И издържа на всичко - на страданието от болките, на пристрастието на съдиите, на желанието на съперниците му да го победят - сега или никога! Не загуби от никого. Само с една равна среща с представителя на домакините Мартинеску, Боян се класира втори, отборът ни не отстъпи нито крачка назад... А на финала на олимпийския турнир през следващата година Боян Радев, българинът, доказа на света кой е бил по-силният - тушира румънеца още в първата част на схватката!
Казват, че както магнитът раздвижва желязото, така в самопожертвувателните натури се крие силата да влияят, -да прехвърлят собствените си добродетели и върху другите. Сега вече знаем, че е така. Знаем също, че в самосъзнанието.на тази проста истина се крие много щастие. Разбрахме го от Боян Радев.
Самолетът, прелетял хиляди километри от Новия свят с юношеския национален отбор на борда си, плавно пропълзя по пистата на аерогара София. Във фоайето настъпи приятното оживление, предизвикано от шумните поздравления на посрещачите, от безкрайната смесица на преплитащите се стотици въпроси и отговори. Тук беше и Боян. Беше някак си особен, с приповдигнато настроение, развълнуван. Приближих се до него с мисълта, че свободното му, открито сърце не търпи скрита радостта.
- Знаеш ли - без да дочака въпросите ми започна той, -струва ми се, че вече не разбирам някои неща. Хиляди пъти досега са ме питали кои са най-щастливите мигове в живота ми и хиляди пъти чистосърдечно съм отговарял, че това са минутите, когато съм на върха на почетната стълбичка и в чест на победата ми изпълняват "Мила Родино" и вдигат нашия трицвет. А ето, че имало и друго! И с очи ми посочи 48-килограмовия световен юношески шампион Любен Шурупов, подкрепян от съотборниците си, с неподвижен десен крак. Без да се обръща към мене, втренчил поглед в миниатюрния шампион, Боян продължи:
- Шест минути преди края на финалната схватка Любчо получи тежка контузия в коляното. Замразиха го, превързаха го, продължи да се бори още минута и лекарят пак трябваше да му помогне. Мъчно беше да гледаш това момче така близко до победата, а болката го пареше до припадък. По-късно установиха, че е скъсал минискус. Тогава треньорът оставя всичков негови ръце и го попита ще продължи ли. И знаеш ли какво отговори юношата: "Ще продължа. И ще победя - като батеБоян в Букурещ..."
Големият борец помълча малко после, сякаш само на себеси, тихичко добави
- Като мене...
Като Боян, Ненадминатият!
В традиционната новогодишна анкета на вестник "Народен спорт" той три пьти бе определен като спортист Номер- 1, на България. Боян бе без съперници и при избора на най-добрия български спортист на 25-летието. Но колцина са тези, които могат реално да си представят какво се крие зад всичко това? Дали дните с измурителните кросове, прекарани на Витоша преди световния шампионат в Толедо, или безбройните часове в тренировъчната зала с нейните присмехулни, незнаещи умора чучула и тоновете вдигнати пудовки и щанги, или напрегнатите минути на разборите, когато търсиш незабележимите недостатъци на бъдещите съперници, или миговете, когато си на тепиха и зрителите, затаили дъх и устремили поглед в теб, очакват понякога да направиш от невъзможното възможно... Или пък, може би, отказът от всички онези обикновени човешки желания, доброволно отшелничество от големия живот в името на единствената, чистата, впита дълбоко в сърцето цел -победата, за чест и слава към родината!
Изключителният характер и воля на Боян като спортист и като човек вдъхваше респект и уважение у всички, дори и у противниците му. След неговата победа на олимпийския тепих в Токио тези, които останаха зад него, спечелилите сребърен и бронзов медал, го вдигнаха на ръце и направиха почетна обиколка. Смаяни, хилядите зрители за миг онемяха, смутени от невижданото признание. Сетне зала "Комадзава" избухна в нестихващи овации към неповторимия талант. Кой друг спортист -наш или чужд - е имал щастието да преживее това? И може би точно затова днес и двамата наши първи шампиони - олимпийският Никола Станчев и световният Петко Сираков, без колебание сравняват Боян Радев с това, което е Пеле във футбола и Мохамед Али в бокса.
Само слушахме и вярвахме в неговата честосърдечност и искреност така, както му вярвахме всички ние, когато поваляше един след друг съперниците си в Толедо, Токио и Мексико.
Ето такъв е Боян Радев, героят. Без песимизъм в мрачните часове и без прекаленост в дните на успеха, силен в моменти на опасност и без високомерие при сполука. Радев, спортистът на двадесет и петте свободни години..!
НЕНАДМИНАТИЯТ ,Боян – Българинът!
сап4ето!!!
============
За Боян Радев са изписани много и много редове и винаги суперлативите са се изливали като благодатен дъжд над неговото име. Спомням си, че на времето ние, момчетата от моето поколение, имахме за кумир непобедимия Дан Колов. А видях и как светват очите на сина ми и на неговите връстници, когато в игрите си гордо наричат себе си боянрадевци и са щастливи, че съществува жив символ на качествата, които безкрайно желаят да притежават - олицетворение на физическата мощ на българина.
Мнозина 'го почитат и обичат, но всички по различен начин и по различни причини. Защото този мъж крие в себе си необичайно разнообразие. Зад златните медали от две олимпиади - Токио и Мексико и от световното първенство в Толедо, стои характер, способен на спартанство и на чисто човешко веселие, на трогателна топлота и почти нечовешки стоицизъм. Спомнете си онази единствена по рода си постъпка на световното първенство на класиците през 1967 г. в Букурещ.
Отборът бе заминал с понижено самочувствие - неговият най-силен борец бе останал в родината с незаздравяла рана след тежка и мъчителна операция. Но силата на волята и себеотрицанието на българина не познават граници. В навечерието на шампионата Боян бе вече при своите. И издържа на всичко - на страданието от болките, на пристрастието на съдиите, на желанието на съперниците му да го победят - сега или никога! Не загуби от никого. Само с една равна среща с представителя на домакините Мартинеску, Боян се класира втори, отборът ни не отстъпи нито крачка назад... А на финала на олимпийския турнир през следващата година Боян Радев, българинът, доказа на света кой е бил по-силният - тушира румънеца още в първата част на схватката!
Казват, че както магнитът раздвижва желязото, така в самопожертвувателните натури се крие силата да влияят, -да прехвърлят собствените си добродетели и върху другите. Сега вече знаем, че е така. Знаем също, че в самосъзнанието.на тази проста истина се крие много щастие. Разбрахме го от Боян Радев.
Самолетът, прелетял хиляди километри от Новия свят с юношеския национален отбор на борда си, плавно пропълзя по пистата на аерогара София. Във фоайето настъпи приятното оживление, предизвикано от шумните поздравления на посрещачите, от безкрайната смесица на преплитащите се стотици въпроси и отговори. Тук беше и Боян. Беше някак си особен, с приповдигнато настроение, развълнуван. Приближих се до него с мисълта, че свободното му, открито сърце не търпи скрита радостта.
- Знаеш ли - без да дочака въпросите ми започна той, -струва ми се, че вече не разбирам някои неща. Хиляди пъти досега са ме питали кои са най-щастливите мигове в живота ми и хиляди пъти чистосърдечно съм отговарял, че това са минутите, когато съм на върха на почетната стълбичка и в чест на победата ми изпълняват "Мила Родино" и вдигат нашия трицвет. А ето, че имало и друго! И с очи ми посочи 48-килограмовия световен юношески шампион Любен Шурупов, подкрепян от съотборниците си, с неподвижен десен крак. Без да се обръща към мене, втренчил поглед в миниатюрния шампион, Боян продължи:
- Шест минути преди края на финалната схватка Любчо получи тежка контузия в коляното. Замразиха го, превързаха го, продължи да се бори още минута и лекарят пак трябваше да му помогне. Мъчно беше да гледаш това момче така близко до победата, а болката го пареше до припадък. По-късно установиха, че е скъсал минискус. Тогава треньорът оставя всичков негови ръце и го попита ще продължи ли. И знаеш ли какво отговори юношата: "Ще продължа. И ще победя - като батеБоян в Букурещ..."
Големият борец помълча малко после, сякаш само на себеси, тихичко добави
- Като мене...
Като Боян, Ненадминатият!
В традиционната новогодишна анкета на вестник "Народен спорт" той три пьти бе определен като спортист Номер- 1, на България. Боян бе без съперници и при избора на най-добрия български спортист на 25-летието. Но колцина са тези, които могат реално да си представят какво се крие зад всичко това? Дали дните с измурителните кросове, прекарани на Витоша преди световния шампионат в Толедо, или безбройните часове в тренировъчната зала с нейните присмехулни, незнаещи умора чучула и тоновете вдигнати пудовки и щанги, или напрегнатите минути на разборите, когато търсиш незабележимите недостатъци на бъдещите съперници, или миговете, когато си на тепиха и зрителите, затаили дъх и устремили поглед в теб, очакват понякога да направиш от невъзможното възможно... Или пък, може би, отказът от всички онези обикновени човешки желания, доброволно отшелничество от големия живот в името на единствената, чистата, впита дълбоко в сърцето цел -победата, за чест и слава към родината!
Изключителният характер и воля на Боян като спортист и като човек вдъхваше респект и уважение у всички, дори и у противниците му. След неговата победа на олимпийския тепих в Токио тези, които останаха зад него, спечелилите сребърен и бронзов медал, го вдигнаха на ръце и направиха почетна обиколка. Смаяни, хилядите зрители за миг онемяха, смутени от невижданото признание. Сетне зала "Комадзава" избухна в нестихващи овации към неповторимия талант. Кой друг спортист -наш или чужд - е имал щастието да преживее това? И може би точно затова днес и двамата наши първи шампиони - олимпийският Никола Станчев и световният Петко Сираков, без колебание сравняват Боян Радев с това, което е Пеле във футбола и Мохамед Али в бокса.
Само слушахме и вярвахме в неговата честосърдечност и искреност така, както му вярвахме всички ние, когато поваляше един след друг съперниците си в Толедо, Токио и Мексико.
Ето такъв е Боян Радев, героят. Без песимизъм в мрачните часове и без прекаленост в дните на успеха, силен в моменти на опасност и без високомерие при сполука. Радев, спортистът на двадесет и петте свободни години..!
НЕНАДМИНАТИЯТ ,Боян – Българинът!
сап4ето!!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар