Всеотдайност в труда, без компромиси в режима, сигурност,несломима воля и неутолима жажда за победа, непрекъснат стремеж към усъвършенствуване. Това са само някои от най-характерните черти на героя ,Петър Киров, спортистът на тридесетилетието, собственикът на всички титли в йерархията на съвременната класическа борба. Отстоявал ги е неведнъж.
Със завоюването на двете олимпийски титли в Мексико и Мюнхен, с трите златни медала от световните първенства в Едмънтън, София и Катовице, с четирите най-високи отличия на континента и Минск, Берлин, Мадрид и Ленинград. Може ли никой да каже кога в същност започнахме да го наричаме еталон на възмъжалата българска борба? Него,притежателят на изкуството да побеждава?Онези, които не минават с безразличие край стадионите и залите, знаят достатъчно много за заслужилия майстор на спорта Петър Киров. Познават шеметния му път нагоре към спортните върхове. Та колцина са тези на планетата, които едновременно са държали европейската, световната и олимпийската корона в продължение на години?
Но кой ли се е замислял сериозно за цената на всичко това? За непоносимото бреме да браниш титлите си срещу всички? Защото, когато си облян от блясъка на славата, всички знаят кого точно трябва да изместят. Или как се поддържат нищожните 52 килограма цели тринадесет години? Или как, когато ти се пие цяла чаша вода, изпиваш само една глътка?
Борбата сякаш беше в кръвта на този голям спортист. И бе сложила своя отпечатък върху всичките му постъпки, върху целия му живот. Попитаха го веднъж какво е за него спортният режим. Видях учудване в погледа му, придружен с жест на удивление:
-Режимът? Та той е първопричината, той е всичко!После присви очи, поколеба се сякаш за миг, и продължи:
-Толкова важен, че си принуден понякога да криеш истината дори и от собствената си майка. Знаеш как се посреща в къщи, когато рядко ти се случва да се връщаш. А майка ми прави най-сладката чорба в света. Лъжица, две - толкова е вкусно, че три паници бих изял. Но спирам. Гледам я - объркана, сълзите и на очите. Как да и обясня, че грам излишен не трябва да има? Мъчно ми е, и лъжа: "Не съм гладен", викам и...
По много чужди земи съм бил, много яденета съм опитвал, но по-вкусно от нея никой не ми е готвил. Години по-късно разбра истината. Не ми се разсърди. Майка.Сега като си мисля, все ми се струва, че Петър Киров бе едно от изключенията в нашата борба. Не само заради пословичния му стоицизъм в режима, разбира се. Днес сме свикнали и не се учудваме - спортни школи, интернати, училища, току-виж избуи някой талант, тръгне нагоре - иди го спирай. На осемнайсет вече има десетгодишен стаж па тепиха. А Петър Киров дойде в борбата на нито повече, нито по-малко - на двадесет и една.
През един чуден майски ден влезе в залата ей-така, просто да погледа. Следващото му идване бе за тренировка. Две години по-късно бе вече републикански шампион. Взеха го и в националния отбор. Светло време за ямболската борба бе това! Не друг, а съгражданинът му Бай Баев властвуваше тогава сред 52-килограмовите. Наистина, нямаше време за губене. Петър Киров бързаше и не можеше да има право на друг избор. Без колебание даде душата си на класиците, за да го нарекат по-късно техен "класик".
Пъртината към спортната слава на България направиха борците. Това и децата го знаят. А в разноликата, пъстра, но винаги искряща огърлица от имена на победители по четирите посоки на света, неговото име свети със собствен, особен блясък. Българинът в петдесет и два, преследвайки само върховете, най-напред доказа силата на своя дух. Защото знаеше как да ги достигне. Спомнете си, че за него второто място беше неуспех, а третото - катастрофа! До такава степен ни беше завладял с непосилните си на пръв поглед амбиции, че всички се чувствувахме неудовлетворени от сребърните и бронзовите му медали на европейско или на световно първенство. Имаше моменти, когато изглеждате самонадеян.
Опровергаваше ни още на следващия турнир. Вярваше в себе си. Накара и всички да му вярват ,побеждаваше!Имаше и такива, които го обвиняваха, че не се бори красиво. Бореше се умно. Когато съперниците му бяха по-силни или го превъзхождаха с техника, побеждаваше ги с разумна тактика. Просто знаеше до стотна от милиметър сигурно и точно да разпределя силите си. Майстор!След двата кръга на пресяване в ленинградския дворец на спорта "Юбилейний" съдиите бяха готови да го разпънат на кръст. Не се поколебаха да го сочат като олицетворение на пасивната борба. Трябваше да го видите този ден - със свити устни, притворил очи. Не можеше да им покаже присмехулника,й който пърхаше с криле в душата му. Не знаеха ли, че е тръгнал към четвъртата си европейска титла?Същите съдии през следващите дни сами сипеха предупреждение след предупреждение срещу съперниците му. Българинът знаеше кога и срещу кого какво трябва да прави. Накрая същите тези, облечени в бяло хора, един след друг търсеха възможност да стиснат рьката му, да поздравят новия шампион на континента ...
Веднъж видях сьлзи в очите на този толкова храбър мъж. При завръщането му от аржентинския курорт Мар дел Плата, където остана втори. Това бяха сълзи върху каменно лице, зад които сякаш стоеше неизказано обещанието в бъдеще да плаче само от радост. Така и стана. В Мексико и Мюнхен, в Едмънтън и Катовице, в Мадрид и Ленинград влага в очите му имаше само, когато се издигаше българският трибагреник и звучеше българският химн, а той, на най-високото стъпало на стълбичката на победителите, шепнеше "Мила Родино..."В Мюнхен, когато вече отдавна го наричаха ветеран, той за втори път слечели олимпийска титла. Спечели я с шест победи без никой от съперниците да му вземе техническа точка. Така можеше да защищава авторитета и титлите си само истински шампион. И изглеждаше съвсем безсмислено човек да се пита откъде е тази сила на духа, тази непоколебимост на волята, тази невероятна дързост и смелост. Просто защото така се бореше героят,Петър Киров.
сап4ето!!
Със завоюването на двете олимпийски титли в Мексико и Мюнхен, с трите златни медала от световните първенства в Едмънтън, София и Катовице, с четирите най-високи отличия на континента и Минск, Берлин, Мадрид и Ленинград. Може ли никой да каже кога в същност започнахме да го наричаме еталон на възмъжалата българска борба? Него,притежателят на изкуството да побеждава?Онези, които не минават с безразличие край стадионите и залите, знаят достатъчно много за заслужилия майстор на спорта Петър Киров. Познават шеметния му път нагоре към спортните върхове. Та колцина са тези на планетата, които едновременно са държали европейската, световната и олимпийската корона в продължение на години?
Но кой ли се е замислял сериозно за цената на всичко това? За непоносимото бреме да браниш титлите си срещу всички? Защото, когато си облян от блясъка на славата, всички знаят кого точно трябва да изместят. Или как се поддържат нищожните 52 килограма цели тринадесет години? Или как, когато ти се пие цяла чаша вода, изпиваш само една глътка?
Борбата сякаш беше в кръвта на този голям спортист. И бе сложила своя отпечатък върху всичките му постъпки, върху целия му живот. Попитаха го веднъж какво е за него спортният режим. Видях учудване в погледа му, придружен с жест на удивление:
-Режимът? Та той е първопричината, той е всичко!После присви очи, поколеба се сякаш за миг, и продължи:
-Толкова важен, че си принуден понякога да криеш истината дори и от собствената си майка. Знаеш как се посреща в къщи, когато рядко ти се случва да се връщаш. А майка ми прави най-сладката чорба в света. Лъжица, две - толкова е вкусно, че три паници бих изял. Но спирам. Гледам я - объркана, сълзите и на очите. Как да и обясня, че грам излишен не трябва да има? Мъчно ми е, и лъжа: "Не съм гладен", викам и...
По много чужди земи съм бил, много яденета съм опитвал, но по-вкусно от нея никой не ми е готвил. Години по-късно разбра истината. Не ми се разсърди. Майка.Сега като си мисля, все ми се струва, че Петър Киров бе едно от изключенията в нашата борба. Не само заради пословичния му стоицизъм в режима, разбира се. Днес сме свикнали и не се учудваме - спортни школи, интернати, училища, току-виж избуи някой талант, тръгне нагоре - иди го спирай. На осемнайсет вече има десетгодишен стаж па тепиха. А Петър Киров дойде в борбата на нито повече, нито по-малко - на двадесет и една.
През един чуден майски ден влезе в залата ей-така, просто да погледа. Следващото му идване бе за тренировка. Две години по-късно бе вече републикански шампион. Взеха го и в националния отбор. Светло време за ямболската борба бе това! Не друг, а съгражданинът му Бай Баев властвуваше тогава сред 52-килограмовите. Наистина, нямаше време за губене. Петър Киров бързаше и не можеше да има право на друг избор. Без колебание даде душата си на класиците, за да го нарекат по-късно техен "класик".
Пъртината към спортната слава на България направиха борците. Това и децата го знаят. А в разноликата, пъстра, но винаги искряща огърлица от имена на победители по четирите посоки на света, неговото име свети със собствен, особен блясък. Българинът в петдесет и два, преследвайки само върховете, най-напред доказа силата на своя дух. Защото знаеше как да ги достигне. Спомнете си, че за него второто място беше неуспех, а третото - катастрофа! До такава степен ни беше завладял с непосилните си на пръв поглед амбиции, че всички се чувствувахме неудовлетворени от сребърните и бронзовите му медали на европейско или на световно първенство. Имаше моменти, когато изглеждате самонадеян.
Опровергаваше ни още на следващия турнир. Вярваше в себе си. Накара и всички да му вярват ,побеждаваше!Имаше и такива, които го обвиняваха, че не се бори красиво. Бореше се умно. Когато съперниците му бяха по-силни или го превъзхождаха с техника, побеждаваше ги с разумна тактика. Просто знаеше до стотна от милиметър сигурно и точно да разпределя силите си. Майстор!След двата кръга на пресяване в ленинградския дворец на спорта "Юбилейний" съдиите бяха готови да го разпънат на кръст. Не се поколебаха да го сочат като олицетворение на пасивната борба. Трябваше да го видите този ден - със свити устни, притворил очи. Не можеше да им покаже присмехулника,й който пърхаше с криле в душата му. Не знаеха ли, че е тръгнал към четвъртата си европейска титла?Същите съдии през следващите дни сами сипеха предупреждение след предупреждение срещу съперниците му. Българинът знаеше кога и срещу кого какво трябва да прави. Накрая същите тези, облечени в бяло хора, един след друг търсеха възможност да стиснат рьката му, да поздравят новия шампион на континента ...
Веднъж видях сьлзи в очите на този толкова храбър мъж. При завръщането му от аржентинския курорт Мар дел Плата, където остана втори. Това бяха сълзи върху каменно лице, зад които сякаш стоеше неизказано обещанието в бъдеще да плаче само от радост. Така и стана. В Мексико и Мюнхен, в Едмънтън и Катовице, в Мадрид и Ленинград влага в очите му имаше само, когато се издигаше българският трибагреник и звучеше българският химн, а той, на най-високото стъпало на стълбичката на победителите, шепнеше "Мила Родино..."В Мюнхен, когато вече отдавна го наричаха ветеран, той за втори път слечели олимпийска титла. Спечели я с шест победи без никой от съперниците да му вземе техническа точка. Така можеше да защищава авторитета и титлите си само истински шампион. И изглеждаше съвсем безсмислено човек да се пита откъде е тази сила на духа, тази непоколебимост на волята, тази невероятна дързост и смелост. Просто защото така се бореше героят,Петър Киров.
сап4ето!!
Няма коментари:
Публикуване на коментар