Исполинът от Лудогорието Лютви Ахмедов изгря в голямата борба някак изведнъж. В тежките и бурни, изпълнени с вълнения и мечти, с колебания и увереност, с мъка и непринудена радост години, когато се раждаше онова, което днес с гордост наричаме българска школа. Блестя с ярката светлина на звезда от световна величина п продължение на десетина години и слезе от тепиха с достойнството на спортист, който никога не е усетил горчивината на поражението.Направо от алая! За какво му беше на младия треньор Райко Петров този вече не в първа младост борец, след като в тежката категория властвуваше в разцвета на силите и майсторлъка си огромния Юсеин Мехмедов? Ако ставаше дума за спаринг-партньор - и тук "торби" колкото щеш. После всичко поутихна. И трябваше да минат два пъти по 365 дни, за да дойде часът на Лютви, а заедно с него и доказателството за верния и далновиден поглед на треньора.1958 е година, която ще се помни. България бе домакин на турнира за Световната купа. Никога по-късно, дори и на световния шампионат пак у нас след три години, не е виждано толкова зрители и толкова ентусиазъм на състезание по борба. Трибуните на новия тогава стадион "Васил Левски" в столицата не успяваха да поберат всички, дошли от четирите краища на страната. Можехте да срещнете пленници на борбата от Шумен и Варна, от Кърджали и Бургас, от Русе, Видин и Плевен, от Ямбол, Стара Загора и Сливен, от Кюстендил, Благоевград, ' Силистра... Можехте да видите и щастливо усмихнатите лица на хората от Лудогорието. Защото техният Лютви беше извършил подвиг.Не вярвам да има човек, близък до спорта, който да не си спомня кумира на турската борба по това време Хамид Каплан. Изваяният сякаш от камък олимпийски и световен шампион, който нямаше съперник от класа години наред. Беше дошъл в София едва ли не на разходка, със самочувствието на пълен властелин в категорията на най-тежките. Самочувствие, изградено с времето от чудесната му техника, от невероятната бързина на реакцията, от почти акробатическата му ловкост - все качества, неприсъщи за най-тежките. Можете да си представите ехидно разтеглените му устни, когато разбра, че в нашия отбор на мястото на Юсеин Мехмедов, единственият, който можеше да му създаде трудности, но когото вече бе побеждавал, ще участвува някакъв съвсем неизвестен борец. И разбира се, още преди да се е качил на тепиха вече предвкусваше сладостта на още една голяма победа.Ето го и очакваният с толкова нетърпение финал на финалите в категория над 97 кг. Минутите текат, а хилядите на стадиона следят двубоя на гигантите, притаили дъх - муха да бръмне, ще я чуеш. Искра надежда е разпалила сърцата им.Та Лютви, освен по ръст, по нищо друго не отстъпва на Кап-лан. Турският борец видимо се ядосва, започва да нервничи.Става по-съсредоточен. Е, време му е да вземе някоя и друга точка и да свърши с тази не чак толкова приятна игра. Но все не успява. Съперникът му е толкова бърз, колкото е и той, толкова ловък, колкото е и фаворитът. Тогава Каплан опитва и неотразимото си оръжие - силата. На сила обаче му отговарят със сила, по-голяма от неговата! В един миг, за да избегне опасността да загуби точка, е принуден да търси края на тепиха. Стадионът - изригнал вулкан от овации. Може нашият Лютви, юнак е! А той, забравил плахостта и смущението, обзели го в първите минути, разбрал, че дяволът наистина не е чак толкова черен, бе започнал своята неспирна атака. Търсеше удобен захват, опитваше влизане в краката, два пъти стотни от секундата не му стигнаха да мине зад гърба на отчаяно, бранещия се противник. Най-сетне Каплан е поставен в партер - партерът, от който не можа да се изправи до края на спортния си път. Бе решил отново да се измъкне с бягство. Лютви обаче стегна краката му в желязната си прегръдка, издърпа го в центъра, превъртя го във въздуха и го обърна с лице към синьото софийско небе. Каква мощ! С последно отчаяно усилие опитният Каплан успя да се превърти, а Лютви тържествуващ, мигновено се сгромоляса върху гърба му. Онемелият от учудване съдия не призна туша, но не можеше да не отсъди голямата победа на Лютви Ахмедов. Борецът, когото дотогава не само той не познаваше...Тази нощ стотици - по пейките на стадиона, в парка около него - не мигнаха, преживявайки отново и отново повдига на Лютви. На големия тепих бе изгряла нова българска звезда!Цяла година детронираният Каплан с необуздана закана за разплата очакваше реванша, който се състоя на световното първенство в Техеран. Там, в иранската столица, заплахата му се превърна в примирение. Там Лютви Ахмедов завинаги отне световната му корона. На най-високото стъпало на почетната стълбичка гордо застана най-силният между силните - Лютви Ахмедов. До него, със сведена глава, вече бившият шампион Каплан, , от другата му страна - съветският борец Дзарасов. Бавно започва да се издига българският трицветник, прозвучават първите акорди на ... някогашния химн на фашистка България, химнът от времето на непоносимата мизерия и изостаналост, в която тънеше разградския край и която Лютви с ненавист си спомняше. Мигновено размахва ръце признателният син на Лудогорието, скача от пиедестала. Оркестърът спира, настъпва суматоха, неспокойно е и на официалната трибуна, където шахът на Иран с недоумение пита какво се е случило. А Лютви, с твърдостта на характера и силата на волята, с които изкачи световния връх, възмутен до дъното на сушата си, упорито обясняваше: "Това не е химнът на Народна република България, това не е нашият химн! И ако не свирят каквото трябва, ще захвърля златния медал точно в лицето на когото трябва...Исполинът от Лудогорието знаеше да защищава честта на своята родина - и на тепиха, и край него!Вече надхвърлил тридесетте, Лютви Ахмедов още три пъти се качи на световния тепих. И в Толедо, отново в София, и в Манчестър остана втори, макар че не загуби нито една схватка. Остана в сянката на младостта на прочутия съветски богатир Александър Иваницки. . .
сап4ето!
Няма коментари:
Публикуване на коментар