понеделник, 14 септември 2009 г.

Еньо Вълчев-той каза"Винаги,мога"


Борбата си има свой език и не понася тесните рамки наобикновените стандарти. Нито предварително избрана схема -дори правилата й, макар че тук не става дума за тях. Чувствата, себеотрицанието, героизмът понякога покълнват точно там, където трябва да се преодоляват най-много височини. Там, където зад избраната маска на спортното предизвикателство в поведението е стаен огънят на най-дълбока радост, на най-искрен възторг, на гордост и удовлетворение. Или там, където бушува бурята на недоволството, където несправедливо отнетите победи свиват сърцето до болка, където обидата от недоверието те разкъсва. За Еньо Вълчев борбата е и цял един живот. Беше любимец на няколко поколения нейни поклонници. Превърна с в синоним на понятието спортист: Преживя и изпита едва ли не всичко неописуемото щастие от големите победи и смазващата мъка на неочакваните поражения, силата на две приятелски думи и горчилката на злословието, цената на доверието и хитрините на завистта. Разбра, че да побеждаваш, значи и да страдаш. Но пое тежкото бреме с любов, която стана пословична. И издържа всичко. С невероятната сила на своя дух, с трудолюбие, упоритост и решителност, присъщи само на непоколебимата му воля.Петнадесет години на тепиха! Път, който минава през всички континенти - от Толедо до Токио и от Мексико до Техеран, от Мар дел Плата до Делхи, през Рим и Истанбул. Път, обвеян със слава. Дълъг път към най-високите върхове, зад който останаха олимпийска, световна и две европейски титли, злато от пет балканиади и четиринадесет републикански първенства. За да блесне на гърдите му и златната звезда , когато се запита за какво е на този свят, ако не е оставил нещо на своя род и родина, за да стане големият пример в българския спорт.Може би си спомняте ноември на знаменитата 1956 г., когато етерът донесе от Мелбърн вестта,че България има своя пръв олимпийски шампион?Тогава дебютът на българските борци в свободния стил бе ознаменуван с най-голямото отличие,златен олимпийски медал красеше мощната снага на Никола Станчев, а в неофициалното отборно класиране България се нареди на пето място. Четири години по-късно щабът на българската свободна борба,трескаво подготвяше второто си участие под флага с петте олимпийски кръга в Рим, вече в пълен състав.Световните и европейските първенства, многобройните международни турнири и двустранни срещи след Мелбърн бяха поизбистрили до голяма степен кандидатурите за националното трико. И ако все пак съществуваха въпросителни в някои категории, това не се отнасяше до категорията на Еньо Вълчев. С всяко състезание сякаш растеше този момък. Самобитната му техника кристализираше в неповторимо майсторство. Простите му на пръв поглед хватки, изпипани до съвършенство и изпълнявани с невероятна котешка бързина, поваляха един след друг съперници с имена, будеха възхищение по трибуните. Контурите на съкровеното му желание да участвува в олимпийски игри и голямата му мечта - да спечели олимпийски медал, придобиваха видими очертания.Без сътресения за него протече и последната проверка преди отлитането за Рим. Освен че прибави още една титла към името си, на" балканиадата в Бургас той се бори смело и разумно срещу представителя на Турция Камбур , евентуален негов съперник и на олимпийския тепих, и го победи по точки.Неповторимата олимпийска атмосфера, обгърнала вечния град, бързо се предаде и на осмината българи от отбора по свободна борба. Едни стаени, други привидно весели - всички с еднакво нетърпение очакваха жребия. А той, както винаги, не бе еднакво благосклонен към всички. Най-малко към Еньо. След първите две срещи под вековните сводове на древната базилика"Терми Каракала", в които победи Хорст от единния германски отбор по точки (като котка беше този германец, какво ли не го прави Еньо, но не падна по гърба си и тушира пакистанеца Калундер, кръговете се завъртяха така, че трябваше да се срещне последователно с всички претенденти за титлата. В третия кръг - с големия съветски майстор и световен шампион Владимир Синявски. Същият с когото на миналогодишния финал на световното първенство в Техеран не се бори, поради контузияв рамото. Тази загуба утежни положението докрай. За да се нареди сред медалистите, оттук нататък Еньо трябваше да побеждава само с туш!В четвъртия кръг на срещуположния ъгъл на тепиха застана Таджик. Една от големите надежди на силната тогава иранска борба. Много трудно, но Еньо вече веднъж го беше побеждавал. Таджик: явно гореше от желание за реванш; а българинът мислеше за туш. Ще успее ли? Нямаше да бъде Еньо, ако не постигнеше целта си. Неотразимият му черек прикова иранеца на тепиха. Следващият му съперник бе стар познайник - Камбур!Еньо го превишава с цяла класа, трупа точки - пет, седем, но минутите безжалостно текат, а тушът със стойността на. бронз все не идва. Умее да се защищава Камбур. Веднъж като по чудо се отървава от сърмата, втори път с последни усилия успява да избяга от вълчия капан, от черека се пази като от огън. Не е забравил Бургас. Още минута надежда. В миг Еньо се изправя, отпуска ръце. Примирил се е. Камбур инстинктивно също изправя гръб. Това е моментът! В следващата стотна от секундата мълниеносната Еньова кука го е проснала на тепиха. Съотборниците изнасят победителя на ръце.Още един туш откриваше пътя и към заветната мечта - злат¬ния олимпийски медал. Противникът Вон от Южна Корея не е за пренебрегване, но не е и от ранга на Еньо.- Сто пъти да се срещна с него, сто пъти ще го туширам! -ще говори с просълзени очи след тази схватка онеправданият български борец.Още във втората минута южнокореецът измита тепиха с плещите си, но служителите на Темида се разсейват: "Какво се е случило?" Нищо не са видели. Българинът е натрупал повече от двадесет точки - невиждано за тогавашния маниер на борба. Вон е в критично положение на две, десет пъти по две секунди, гърбът му отдавна е прилепнал о тепиха. Еньо е обърнал питащ поглед към арбитъра: "Докога?" Но човекът в бяло се колебае, безстрастно вдига рамене. Страничният съдия е вдигнал наполовина ръка. "Терми Каракала" крещи "Туш!"... В невъобразимия шум гонгът е обявил края на срещата. Неколцина сънародници протягат щастливи ръце към достойния победител.Само един човек - президентът на Международната федерация Роже Кулон -прави някакви з«аци от масата на журито. Не е съгласен! Единственият между хилядите, който не е пожелал да види чудесния туш на Еньо. Защо, господин Кулон?За онези, които разбират този спорт, отговорът беще повече от лесен. В един от предишните кръгове съветският бога-тир Володя Синявски беше загубил от американеца Уилсън. Вместо предполагаемия и очакван с нетърпение от някои край на схватките в категорията, новият туш на Еньо изискваше вече и финален двубой между него и Уилсън. За капацитетите,най-малко бихме могли да отнемем това право на президента на Международната федерация - беше повече от ясно, че със своята специфична техника и бързина, със своята невероятна издръжливост Еньо Вълчев объркваше борбата на американците и ги побеждаваше леко, почти без усилия...Така, с единствена загуба от Синявски, Еньо остана на трето място. Бронзовият медал и победите му срещу толкова силни и именити съперници не можеха да не го радват. Но заедно с радостта той съумя да разбере и другото - все още не беше достигнал съвършенството на техниката и тактиката, все още трябваше да учи много, за да бъдат тушовете му по-резултатни. Предстояха още толкова битки...

сап4ето!!!!!!!!!

Няма коментари:

Публикуване на коментар