Bas Rutten - Бас Рутен /Биография/

Биография

=========

Когато бях дете страдах от астма и лоша кожна болест и поради това нямах много приятели. На 6 години получих и ревматизъм. Прекарвах времето си катерейки се по дърветата и четейки комикси като "СПИДЕРМАН" и "НЕВЕРОЯТНАТА ЧЕТВОРКА"."СПИДЕРМАН" бе основната причина да катеря постоянно дървета.На отсрещната улица имаше огромно поле с трева с колона от дървета, която водеше към гора. Когато се покатерих на първото дърво можех да се прехвърлям от дърво на дърво и не ми трябваше да докосвам земята.Това ми беше от полза, когато ме гонеха момчета, които искаха да се ебават с мен. Понякога трябваше да нося предпазни ръкавици на ръцете си заради моята кожна болест.Заради това аз бях лесна мишена за другите деца, които ми се подиграваха. Другото нещо, което обичах да правя бе да се катеря на покривите на къщи. Всяка вечер аз лежах на покрива гледайки звездите и мечтаейки да се превърна в "СПИДЕРМАН" или "ВОЛВЕРИНЕ" (от невероятната четворка).

Когато бях на 12 започнах да се занимавам с атлетика и бях много добър.Любимите ми неща бяха: висок скок, скок на дължина, хвърляне на копие и диск. Аз наистина много харесвах атлетиката, но винаги ,когато се състезавах на висок скок или скок на дължина аз винаги наранявах колената си по някаква странна причина. Това започна много да ме дразнии за това спрях да се занимавам с атлетика. В същото време с моето семейство бяхме на ваканция доста често. Спомням си, че бях във Франция през 1976 и там се вмъкнах в кино с брат ми да гледаме (Enter the Dragon на Брус Лий). Това бе мъжа, който изцяло промени живота ми.Когато се върнах в Холандия първото нещо, което направих бе да изобретя нунджако от две парчета дърво . Аз даже отидох до магазина с тези неща около на врата си. Започнах да ходя на всички филми с Брус Лее и го имитирах;опитвах се да ритам като него, да удрям като него и естествено да не забравяме нунджакото. След дълго молене на родителите ми да ми позволят да изучавам бойни изкуства те се прекършиха и ми позволиха. Аз тренирах за около 4 седмици (Тае Квон До) и след това се замесих в уличен бой с някой, който постоянно ме притесняваше. Те ме обиждаха, но този път аз бях този който крещя. Той се приближи към мен смеейки се и искаше да ме бие. Аз го ударих веднъж и му счупих носа. Ухааа....бойните изкуства са страхотни!!!

Твърде лошо е, че моите родители разбраха, защото това бе края на моите бойни преключения. Аз продължавах да тренирам и накарах всички да повярват, че имах черен колан, като се перчех с ритниците си. Ако някой искаше да се бие с мен аз си протягах крака за страничен ритник на главата и си държах крака пред тяхното лице. Това изглеждаше наистина страхотно и те наистина вярваха, че имам черен колан. В новото ми училище намерих някои приятели, които бяха също като мен, аз все още носех ръкавиците, тъй като не бях много популярен с моята кожна болест. Моите нови приятели бяха деца, на които също им се подиграваха. Заедно ние сформирахме група, а по-късно се наричахме "шАМПИОНИ". Какво име за група мечтатели, но все пак на нас ни харесваше.Един от тези мои приятели започна да се боксира и се справяше много добре и започнах да се уча от неговия опит. По това време, когато хората започваха да се закачат с нас, ние просто се биехме с тях, което ние никога нямаше да направим самостоятелно. Аз все още исках да се занимавам с бойни изкуства. "НЕ И ДОКАТО СИ В МОЯТА КЪщА", казваше майка ми. Когато станах на 20 се изнесох и заживях с приятелката си и това беше, когато сериозно започнах да се занимава с бойни изкуства. Карате и Тае Квон До бяха първите и от там започнах с тай-бокс. Всичко се разви много бързо след това. Много скоро аз се състезавах с тай-бокс, което преминаваше много добре. Аз бях непобедим и започнах да работя като охрана. Това бе края на мачовете ми по тай-бокс, защото много скоро аз започнах да работя по цяла нощ няколко нощи в седмицата.

След 4 години прекарани в купони и охраняване някой ме попита на Нова Година дали бих искал да се бия срещу Франк Лобман. Франк беше много опасен боец по това време без всякакви загуби и 90% КО и току що беше илзлязъл от затвора и искаше да се бие отново. Аз бях пиян и казах: ок, няма проблеми. Те започнаха да промотират боя и 4 седмици преди самия мач ме попитаха дали все още искам да се бия. Без да помня самия разговор на Нова Година това наистина освежи паметта ми и си помислих, че просто няма начин как да откажа да направя това. Аз казах добре, нека опитаме. Имах нужда от добро училище за тренировка. Аз тренирах с Маенг Мо в Холандия, в залата където Рамон Деккер тренираше(който аз наистина вземах за пример). В първата сесия аз даже не можах да завърша скачането на въже. както и да е, аз мисля, че трябваше да тренирам много по-дълго за такъв мач, но добре е да се научиш по трудния начин, зашотот аз загубих този мач. Следващия ми мач бе срещу новоизлязъл боец Ренее Розе. Имах невероятен първи рунд но после той захапа ухото ми и направи дупка. Докато той ме хапеше аз го предупредих да ме пусне ,но той не го направи, така че моя отговор бе коляно в слабините му с всичката сила, която имах. Това се превърна в голяма кавга, аз докарах около 30 приятели борци с мен да гледат мача, както и той. Те всички започнаха да се бият и бе много смешно да ги гледаш.

След този бой аз започнах друг мач с френски спортист. Тренирах много усърдно, но 7 дни прди мача получих инфекция и на всичко отгоре бях поканен за 2 дни да отседна безплатно в "ХОТЕЛ ДЕ POLICE"-полицията, защото се бях замесил в уличен бой с моите приятели и те имаха някои въпроси. Два дни преди мача полицаите ме пуснаха и аз понеже съм прост ,участвах в мача. През първия рунд аз съборих противника си 3 пъти, но те само приеха два, защото третия беше с нелигитимен заден юмрук/спининг бекфист,така си го обяснявам аз"Сап4ето"/, някакво си ново правило, което те сами си измислиха. Заради лекарството за инфекцията предполагам, моето тяло наистина се вдърви-ударви и трябваше да спра мача в началото на втория рунд. Не можех да дишам повече, така, че това бе края. Тогава хората започнаха да казват, че не мога да се бия. Всички мачове, които имах бях спечелил (14) с КО и сега те казваха, че не мога да се бия? Защо да се потя и да се опитвам да забавлявам тези прости хора си помислих аз и се заклех никога вече да не се бия в Холанддия.

Но аз все още имах желанието да се занимавам с бойни изкуства и исках да опитам нещо друго. Започнах да участвам в едно шоу с добър мой приятел за бойни изкуства изложени в клуб. Бе голям успех и скоро запоечнахме да правим тези шоута на по-големи събития и даже по телевизията. На едно то тези шоута мъж на име Крис Долман дойде при мен.Крис Долман е известен в Холандия и сега е добър мой приятел.Той ме попита дали искам да се бия за него в Япония. Той ни видя да изпълняваме салта с разлчни ритници и си помислил, че може би имам добър усет за "свободен бой" (така го наричата по това време). Аз се съгласих"ще дойда и ще опитам". Така и направих. Първия клас от дребни мъже ме задушаваха зверски и аз буквално повярвах, че бих могъл да надживея такова задушаване. Това доведе до много болезнено гърло и не можех да се храня за 4 дни. Тази вечер след първата тренировъчна сесия аз трябваше да спра колата си до пътя (тренировките бяха в Амстердам и аз живеех на 80 мили от там). Обадих се на жена ми и й казах, че бях толкова уморен, че ще спя в колата на пътя. На следващия ден се прибрах и жена ми се смя, тя каза - нямаш намерение да се върнеш там, нали? Аз казах, че ще се върна и не само това, но и ще си го върна тъпкано. Слава богу след много тренировки аз започнах да ставам по-добър, но все още не перфектен, защото не можех да тренирм много. Аз все още бях охранител и преподавател и Амстердам е на 80 мили от родния ми град (в Холандия 80 мили е много, защото цялата страна е широка 200 мили). Аз също така имах и някои травми и това забавяше тренировките ми.Един ден Крис Долман ми се обади да ми каже, че двама японци щели да дойдат да наблюдават тренировката търсейки борци за нова организация наречена Панкреас.Имената на японците бяха Фюнаки и Сузуки. Аз отидох в училище то и се срещнах с тях. Те наблюдаваха тренировката ми, когато се биех с големец от Япония и той наистина се опита да ме нарани, аз го ритнах в главата и той трябваше да отиде до болницата за няколко шева на веждата. Това бе то, те ми предложиха да се бия за тях в Япония.

След около 4 седмици дойде и първия ми мач, 21 септември 1993, никога няма да забравя този ден. Трябва да разберете, че дойдох от тайландския бокс и 6 паунда биха ме сложили в различна теглова група. Аз открих, че опонента ми бе около 50 паунда! - по-тежък от мен. На всичко отгоре аз си мислех, че има само 5 рунда от по 3 минути. Когато ги попитах колко рунда има, те ми отговориха - един. Аз си помислих, че това е страхотно. Колко минути за рунда? 30минути. Сега вече се опитвах да блъфирам казвайки "Това е много добре, аз съм в много добра форма" На ум си мислех "О боже......30 минути!!!!" В тайландския бокс аз винаги съм бил много агресивен боец и това е страхотно ако имаш много рундове и можех да контролираш темпото си, но аз си помислих, че това ще стане ако се опитам да го нокаутирам в началото на рунда, да използвам всичката си енергия. Този направо ще ме убие. Мача трая 43 секунди, тежък нокаут, аз скочих с разделен ритник към четирите ъгли на ринга и покъсно това стана моя запазена марка! Нарекоха скока "Руттен" и така започна всичко.

В деня на втория ми мач ме събудиха в 8 часа сутринта и пътувах с кола до 3 часа след обяд , докато най-накрая пристигнахме до мястото на мача. 5 часа чакане и после да се бия??? Вие също така трябва да разберете, че когато пътуваш of Holandiq do Япония ,изпитваш голяма часова разлика, заспиваш в 7 часа сутринта (това е 11 часа през ноща в Холандия). Така че когато ме събудиха аз бях спал само един час!!! Аз повръщах и мениджъра ми трябваше да ми носи багажа.Мача започна и като се замисля беше много смешно. Бях заклещен в ръчна схватка, защото по това време все още незнаех какво да правя на терена. Направих огромна грешка, която казвам на студентите си никога да не правят: когато си в гардова позиция никога не се протягай ръцете!!! Но аз го направих и бях ударен.Паднах толкова жестоко поради цялото пътуване и липсата на сън, че чак ми се прииска да танцувам ТЪП, но когато чух как крещят хората реших да не танцувам. Слава на бога, че Панкреас имаше "спасителни въжета". Когато някой те прихване в отстъпчивост и си близо до въжетата имаш право да ги докоснеш с ръка или крак и опонента трябва да те пусне. Това ти струва загуба на точка и когато изтекат 30те минути се решава кой ще е победител след преброяването на "спасителните въжета". Този, който има повече ще загуби мача. Така че аз дръпнах опонента си през ринга и докоснах въжето. Боя започна отново и аз го ритнах с коляно по главата и още едно коляно за черния му дроб и така победих с нокаут!!! Това бе момента когато си обещах НИКОГА да не се предавам по време на бой, защото винаги има възможност да спечелиш, просто отнема един опит.

За третия ми мач вече знаеха, че аз бях нападател и не знаех много за терена. Тогава те ме изправиха пред Фюнаки, боец номер 1 в Япония. Опа, той ми приложи с хватка за извиване на стъпалото, за която даже и не бях чувал. Това беше много болезнено и той спечели мача. Знаех,, че трябва да тренирам още над отстъпване, но нямах с кого да тренирам наблизо (имах в Амстердам, но това бе твърде далеч и затова тренирах само веднъж в седмицата). Продължавах да се бия и се справях добре въпреки ,че не тренирах много над отстъпване.Изгубих мач срещу Кен шамрок и след това ме оставиха да загубя срещу Франк шамрок и още веднъж след това срещу Кен. През това време аз обучавах Леон Вън Дийк,който бе млад и МНОГО силен!!!! Започнахме да тренираме заедно и всеки път когато го хванех или той мене записвахме какво бяхме направили и се оптвахме да избягаме и да подобрим стила си. След последната ми загуба срещу Кен решихме да спрем с тренировки по нападение и да започнем с тренировки по директна борба два пъти на ден. Аз тръгвах по рано за мачове в Япония за да мога да тренирам в Панкреас. Когато бях там си държах очите отворени и си записвах всичко, което видях за мен и Леон да тренираме у дома. Никога не загубих мач след това. Това напълно промени живота ми и аз реално започнах да печеля боеве с отстъпление!!!!

Аз се превърнах в цар на Панкреаса с победата на Сузуки с предно задушаване. След това аз успешно защитих титлата си срещу Франк шамрок ,като го съборих два пъти и съдията трябваше да спре мача. Третия път когато се бих с Фюнаки, което беше много важно за мен защото той ме победи при първия ни мач, завърши след като аз го повалих 4 пъти.Той беше много издръжлив и продължаваше да се изправя. Мнозина казват, че това беше най-добрия ми бой в Панкреас, но това беше и най-добрия бой на Фюнаки ,показвайки на хората колко е издръжлив.Между тези защити на титтлата ми аз имах редовни мачове. Когато жена ми забременя и се разболя имаше вероятност да изгуби бебето. На мен не ми се искаше да загубя нито бебето нито жена си и за това спрях да се бия в Панкреаса и останах с жена си. Това бе момента когато Панкреас ми казаха да напусна ако не се бия да защитя титлата си. И го направих. И слава богу, защото на деня когато се предполагаше да напусна се роди малката ми дъщеря Сабин и тежеше само 2 паунда. Тя трябваше да остане в инкубатор за 7 седмици преди да можем да я приберем у дома.Жена ми също трябваше да остане в болницата за 2 седмици и на всичко отгоре аз си счупих ръката по време на заснимането на телевизионно шоу.

Преди да се роди дъщеря ми аз посетих Лос Анжелис за един ден и се обадих на жена ми и й казах да събере багажа, защото това е мястото за нас.След като бебето се роди ние из4акахаме 6 месеца и се преместихме в Америка. Плана ми беше да да започна актьорска кариера. След пристигането ми отрих, че тук почти никoй не ме разпознава (само тези,, които се занимаваха с бойни изкуства) и реших, че когато договора ми с Панкреас завърши няма да подпиша нов за да мога да се бия за УФЦ, защото това бе най-известната организация.Помислих си, че по този начин хората ще ме опознаят и това ще ми помогне в опитите ми да започна актьорска кариера. От този момент нататък всичко се разви много бързо. Бих се срещу Кохсъка - първия ми мач и победих.Втория ми бой бе срещу Кевин Рандлеман за титлата и станах шампион тежка категория на УФЦ. Аз се отаказах от тази титла, защото исках да се бия в категорията за средно тегло (което е нормалното ми тегло) и се опитах да стана първия, който има титли в средно тегло и в категория за тежко тегло. По това време получих някои контузии, проблем с рамото, осуках си коляното и последната, разкъсах си бицепса. Аз също така започнах да работя във филми и телевизионни програми. Бях страхотна звезда в "боен закон", "18 кръга на правосъдието". Имах и малко участие в "цар на кралиците", работих в телевизионна програма в Канада наречена "СВОБОДА" за 6 месеца като хореограф на бойни сцени за главния актьор в сериите Холт Мц Calleny. Аз също така участвах в един епизод и заснех два филма "зад историята" и един с Фюнаки - "засенчена омраза". Там се бием за трети път, този път като супер бойци.Последния проект, който направих бе "играта на Върли" и аз съм Върли. Основния лош герой е Майкъл Рукер.

http://www.basrutten.tv/biography.html

сап4ето!!!!

Hasim Rahman-Хасим Рахман

Професионална кариера

===================

Rahman израства в Baltimore, но за разлика от повечето шампиони по бокс, започнал сравнително късно да се занимава със спорт. Започнал на 20 годишна възраст и имал само 10 аматъорски двубоя преди дебюта му като професионалист на 3 Декември, 1994 на възраст от 22.Въпреки неговата липса на опит, Rahman имал очевидни вродени боксови умения, които му донесли 11 победи с нокаут в първите му 12 мача.

Вдигнал класата си през март 1996 след съдийско решение след 10 рунда срещу ветерана Ross Puritty и седем месеца по-късно повторил подвига срещу бившия световен шампион Trevor Berbick.

През юли 1997, спечелил USBA регионалната титла в тежка категория, и 4 месеца по-късно, добавил още един регионален колан, IBF интерконтиненталната титла в тежка категория. До есента на 1998, бил обявен за един от петте най-добри бойци в тежка категория за света.На 19 Декември 1998, Rahman се изправил срещу David Tua в определящ кой ще е IBF's задължителен съперник. Rahman очевидно спечелил повечето от първите 8 рунда и се бил на път към победата когато Tua го зашеметил с удар след звънеца в 9-тиа рунд. Тъй като този удар бил незаконен, трябвало да дадат на Rahman колкото време му е нужно за да се възстанови, но съдията погершно го принудил да започне 10-тия рунд само след няколко минути. Tua му връхлетял незабавно и спечелил с технически нокаут.

Заради спорната природа на загубата, класирането на Rahman не пострадало, но през Ноември 1999, бил нокаутиран от Oleg Maskaev в осмия рунд в мач в който изгеждало, че побеждава и изпаднал от класацията топ 10 на Ring Magazine, като резултат от това.

Спечелването на шампионат по тежка категория Rahman се завърнал с 3 победи, включително една през май 2000 над Corrie Sanders за допълнителната титла в тежка категория на WBU, и пак влязъл в класациите. Най-накрая на 22 април, 2001, Rahman заслужил опит срещу Lennox Lewis—всепризнат световен шампион в тежка категория, между феновете на бокса— и обединените му титли WBC и IBF в тежка категория. Lewis изглеждал леко не в много добра форма (бил снимал кратко появяване в Ocean's Eleven само 48 часа по рано, в Северна Америка), и въпреки това бил твърдо уверен в победата си.В двубоя, състоял се в Brakpan, South Africa, Lewis и Rahman си разменили силни удари в продължение на 5 рунда преди Rahman, изумил тълпата като нокаутирал самодоволния Lewis с един удар. Това било едва втората загуба в кариерата на Lewis, и направил Rahman третия мюсюлманин (след Muhammad Ali и Mike Tyson) който държал световна титла за тежка категория.

Lewis имал клауза са повторен мач веднага (в случай че загуби от Hasim—често срещана клауза в договорите за двубои за титла) в договора за негова защита срещу Hasim и избрал да го призове. Rahman и неоговият промоутър, легендарния Don King, направили план да зашитят титли срещу поне един друг опонент първо, и да направят мача с Lewis по-късно (доста често срещано явление в съвремения бокс). Lewis съдил Rahman в U.S. федерален съд за да влезе в сила по-бързо договора. Съдията отсъдил в полза на Lewis; така че на 17 Ноември, 2001 в Las Vegas, Nevada, двамата мъже се срещнали отново. Този път, Lewis приземил един от най-опустошителните си удари в един иначе мързелив мач, изпращайки Rahman долу докато изтекло преброяването в четвъртия рунд. След мача Lewis го нарекъл "Has-been Rahman".

Дългото изкачване обратно към върхът

==============================

Следващият мач на Rahman бил на June 1, 2002 срещу бившия шампион Evander Holyfield .И двамата търесели друг опит срещу Lewis, или проваляйки се за това, шанс да се бият за WBA колана, който Lewis бил освободил по-рано. "Случаен" удар по главата от Holyfield причинил невероятно голям (с размер почти колкото топка за софтбол) оток над лявото око на Rahman. После било диагностицирано като тежка хематома. Това накарало съдията (след консултация с лекаря до ринга) да спре мача само след 7 рунда, и да остави съдийте да решат. Rahman губи по съдийско решение (67-66 , 69-64 ).На 29 март 2003, Rahman се изправя срещу Tua за втори път, и отново мача свършва спорно. Мачът бил равен,след като един от съдиите гласувал за Rahman, втория за Tua, а третия за равен. Въпреки това, повечето наблюдатели смятат че Rahman е спечелил мача, и през юни, се издигнал до позиция No. 1 за съперник от WBC. На 13 Декември, Rahman имал мач с бившия WBA световен шампион John Ruiz, в мач за Interim (т.е., временно чакащ неактивен шампион да се завърне) WBA титла за тежка категория. Rahman имал повече привърженици, но се оказало че не е във форма загубил в 12 рунда след анонимно решение на 13 декември.След това поражение, Rahman отстъпил на по ниско ниво на състезания и победил 4 пътуващи боици, докато работил за да влезе отново във форма. Неговите усилия се потплатили и бил награден с мач срещу Kali Meehan на 13 Ноември, 2004. Мачът бил елиминации за IBF, WBA, и WBC, така че победителят потенциално можел да стане номер 1 съперник в повече от една световна организация за титла. Rahman отбелязъл победа с нокаут в 4тия рунд на Madison Square Garden в New York City.

Отлагането на Klitschko двубоят

=======================

WBC разпознали Rahman, като следващият задължителен съперник на Vitali Klitschko.Мачат бил насрочен за 30 април, 2005. Klitschko си наранил бедрото докато тренирал за двубоя, той бил преместен за June 18., когато тази дата наближила от лагера на Klitschko казали, че не се е възстановил напълно и WBC насрочили мача за нова дата July 23 . Скоро след второто отлагане, докторите на Vitali открили стари наранявания, които според тях налагали малка, но незабавна оперативна намеса. WBC отложили опита на Rahman за титлата отново за November 12; дялът на Rahman за този мач бил обявен за около 4.2 милиона($ -U.S.).След това трето отменяне, Rahman, уморен от отлагания, ненужно рискувал гарантирания му опит за титлата като се бил за WBC "Interim" тежка категория шампионат (т.е., временен шампионски статут, чакайки директния носител на титлата—Klitschko—да се завърне; след това двамата трябва да се изпрявят един срещу друг). Rahman победил във 2-рия рунд съперника Monte Barrett на August 13, 2005 с анонимно решение без много впечатлителни усилия (двамата мъже били приятели, и нито единия не показал агресия).По това време, Klitschko щял да бъде разделен с неговата оспорвана титла WBC ако следващия му мач не бил срещу Rahman. На November 7, било обявено че Klitschko страдал от няколко контузии на дясното коляно по време на тренировки; WBC казали, че ще го отстранят от шампионата ако не е в състояние да се бие в следващите 60-90 дни, за да бъде обявена нова дата. Вместо това на November 9, Vitali Klitschko се отказал от бокса. На November 10, 2005, WBC гласували да наградят с титлата (тъй като вече на била оспорвана) за шампионата тежка категория Rahman.По ирония на съдбата, тъй като мача така и не се състоял, средствата (включително дела на Rahman от $4.2 милиона, като дял за претендента) били анулирани. Тези пари били отчайващо нужни: Rahman обявил банкрут на October 4 докато водел скъп и тежък съдебен двубой с Don King (неговия личен промоутър от 2001). Тъй като случая не бил разрешен в съда, King запазил изключителните права да промотира бъдещите мачове на Rahman. Фондът със средствата (т.е., всеки боец плаща) в професионалните боксови мачове обикновено се контролира от единия от промоутърите на двамата боксъори. Това означавало че напрактика King може да контролира (и ако желае отмъстително да подтиска) възможностите за приходи на Rahman в близко бъдеще. Междувремнно , Rahman показал желание да се бие с Wladimir Klitschko, IBF и IBO световен шампион в тежка категория—и по-малък брат на Vitali Klitschko.Кариера след кризата KlitschkoНа December 9, 2005, U.S. съдия по банкрутите сложил край на делото на Rahman с King. Като глава 11 от споразумението, промоционалния договор на Rahman с King бил анулиран; освен това на Rahman му било разрешено да подпише веднага с Top Rank Boxing (фирма основана от промоутъра Bob Arum, дългогодишен съперник на King).На March 18, 2006, Rahman се бил с James Toney до равен, в 12-рунда мач в Atlantic City, New Jersey, но запазил WBC титлата си за тежка категория. Мнозина смятали, че победата била за Rahman , но Rahman бил доволен и от това решение.На August 12, 2006, Rahman загубил WBC шампионата за тежка категория от съперника Oleg Maskaev в 12-ия рунд с TKO при задължителна защита на титлата.

Второ завръщане

=============

След дълго отсъствие, Rahman подновил кариерата си с победа в 10 рунда след анонимно решение срещу Taurus Sykes June 14, 2007 на The Main Street Armory в Rochester, New York. Rahman наел тренъора Marshall Kauffman от Reading, Pa. да му помогне да стъпи отново на шампионската сцена. Въпреки ,че победил Sykes, неспособността на Rahman да доминира над по неопитните опоненти хвърлила сянка на съмнение относно неговото завръщане. Оказал значение и фактът ,че за мача тежал 261 паунда, с поне 30 паунда повече от идеалната му бойна форма. След мача, Rahman обяснил, че не е във форма но въпреки това мача е важен за него. "не беше най-доброто от мен, но беше достатъчно добро да взема победата и да се запътя към друга титла." Изявил желание да се бие отново в следващите 4 до 6 седмици.

Record

=====

•Amateur boxing:

10 мача , Всичките победи с нокаут.

•Professional boxing:

(48 Мача)

41 Победи

33 Нокаут

6 Загуби

2 Равни

Career

=======

•WBU Heavyweight Champion (minor title)

•IBO Heavyweight Champion (minor title)

•IBF World Heavyweight Champion (held simultaneously with the WBC Title)

•WBC World Heavyweight (21st) Champion

•WBC World Heavyweight (24th) Champion (as of November 10, 2005)

•2001 Upset of the Year - Ring Magazine (knocked out unified IBF/WBC Champion, Lennox Lewis)

http://www.youtube.com/watch?v=ZFS_4SLMfac

http://www.youtube.com/watch?v=HufSnK0U6v4

http://www.youtube.com/watch?v=1dkmzzGHuWk

http://www.youtube.com/watch?v=tQeqquW1ugo

http://www.youtube.com/watch?v=cuOzydfpv28

Статията е постната с любезното съдействие на Георги Иванов/givanov/

!сап4ето!!!

Любим Народен Спорт - Борбата

Борбата е Древен спорт с многовековна история. Тя е пуснала дълбоки корени в бита на нашия народ. Преминала през най-различни етапи в своето развитие, спортната борба у нас сега е поставена на здрави основи.Развитието и усъвършенствуването на борбата е предоставено на специализирано ръководство - на Българската Федерация по борба..

Борбата в Република България се изучава и овладява още от ранна детска възраст. В отделните населени места са създадени най-различни звена на обучение. Обучение се извършва и в специализираните спортни училища. Спортните календари ма БФ по борба и секциите в страната имат богат живот - състезания и турнири за най-различни първенства и участие в международни прояви.

Традиция стана българските борци да са неизменно в челните редици на .световния елит!. Сред останатите спортисти на страната те са завоювалиай-много точки и медали от олимпийски,световни и европейски първенства. От 1966 г. Република България е член на Международната федерация по борба за аматьори - ФИЛА.

--Възникване и развитие на борбата
----------------------------------------------

Като средство за препитание и отбрана борбата е съпътствувала човека още в първобитния общинен строй. Тя го е приучила към защитни и нападателни движения, които постепенно са били усъвършенствувани в някои от похватите на спортната борба.

Спортен облик борбата придобива в робовладелческия строй, когато се поражда древноегипетската борба с технически действия, подобни на днешните хватки. Впоследствие тя претърпява изменения, за да приема облика на гръкоримската борба. Поради забраната й от църквата през феодализма борбата е в застой. Едва в края на XVIII в. тя става средство за обучение на войниците във Франция. А след това, като любимо занимание на широките народни маси, "фраццузката"-борба се практикува в редица страни на Европа и в Америка. През 1596 г. в Атина борбата е включена в програмата на първата съвременна олимпиада, за да се изяви след това на всички олимпийски тепихи и в двата стила - свободен и класически. Започват да се организират отделно световни, европейски и други регионални състезания.

-Първи наченки в България
-------------------------------------

Наред със стрелбата с лъкове, хвърляне на камъни и конни надбягвания, борбата е съществувала и у старите българи. Като чиста "военна" дисциплина тя стои неотменно при обучението на бойците в различните години на процъфтяването и упадъка на българската държава, за да заглъхне и да се появи отново за живот в последното столетие на петвековното османско робство. Борбата, т.е. изявата на силата и несломимня дух на поробения българин, започнала да се проявява епизодично, а по-късно взема големи размери. Не е минавало народно сборище, сватба или кръщавка, без да се преборят и "пехливаните". Това са били силни и здрави мъже - орачи или ковачи, овчари или хайдути.
Историята е съхранила безброй спомени за самобитните български борци, които заедно с турците непознавали друг вид борба, освен т.нар. "мазна борба". Сетне, подтиквани от националното си чувство и достойнство, те не обували кожените гащи (кюспетите) и не мажели тялото си със зехтин. Предпочитали да излизат на алая така, както са били - с потурите, разсъблечени до кръста.От народните песни и предания узнаваме имената на десетки прославени и изтъкнати по сила и юначество борци българи в тогавашната османска империя - Канатлъ Димо (Крилатия), обявен за най-силния борец на султанството в края на 60-те години на XIX в., за Кара Коли и Иван Пехливан, за Ангел и Кънчо войвода, за Филип Тотю и Стефан Караджа, за Ворчо войвода и за още много други знайни и незнайни народни закрилници, бунтовници и хайдути. Всички те, с редки изключения, не можаха да дочакат изгрева на свободата, но със своето велико възрожденско и патриотично дело положиха основите на днешната българска борба.

От Освобождението до народната победа на 9. IX. 1944г.
Това е период, който по съвкупност принадлежи само на две големи имена - Никола Петров и Дан Кодов, както и на техните достойни приемници Хари Стоев, Тодор Банков, Евстати Георгиев, Димитър Стойчев и още десетки като тях. Тогава за борба се е говорело само на различни тържества, на които са устройвали състезания по народна борба. Това е било едно своето рода първенство на дадено селище или район в страната. В първите години след Освобождението още се е практикувала и наследената от поробителите мазна борба.

Едва след 1920 г., под влияние на "Французката" борба,гостуващите в страната чуждестранни циркови артисти изнасяли прел зрителите борцови спектакли, изпъстрени с най-различни "модерни" хватки. Най-голям е приносът първо на Никола Петров, а след това и на Александър Добрич, Пенчо Цанков от Клисура и на още други, преминали през школата по борба в София, основана от първия българин световен шампион.
Всички тези опити обаче били поставени на професионална основа. Те са служели предимно за препитание на участвуващите в схватките борци и циркови артисти. Съвременната борба започва да се налага едва през 1933 г., когато у нас се въвежда "любителската" борба. Нейни първи организатори са били Евстати Георгиев, Димитър Стойчев и Пею Въжаров. Спед завръщането на обаятелния Дан Колов в България през 1935 г. в основаната от него школа в София "американската" борба (кеча) взема връх. Тя се съпровожда от голяма състезателна дейност в различни градове на страната. Повечето от състезанията или спектаклите били устройвани в читалища или киносалони, под куполите, на цирковете или на открито, носели са белезите на личната облага и печалба. Въпреки това те са спомогнали за популяризирането на борбата у нас.

"Златният век" на борбата в България
------------------------------------------------
Никога няма да забравим всенародният ентусиазъм от спечелената първа олимпийска титла на Никола Станчев в далечна Австралия през 1956 г. и първото световно отличие на Петко Сираков в Истанбул през 1957 г., за да се поздравяваме след това и в днешни дни с непрекъснато!

В една народна песен се разказва за драматичната борба на юнак Димо с мечката и как накрая той я убива с юмрук в корема, изважда разкъсаните й вътрешности и кани османлиите да ги сварят на чорба, та от мечка да не ги е страх ...



сап4ето!!!!!!!

Боян Радев /Ненадминатият/ - Биография

НЕНАДМИНАТИЯТ

============

За Боян Радев са изписани много и много редове и винаги суперлативите са се изливали като благодатен дъжд над неговото име. Спомням си, че на времето ние, момчетата от моето поколение, имахме за кумир непобедимия Дан Колов. А видях и как светват очите на сина ми и на неговите връстници, когато в игрите си гордо наричат себе си боянрадевци и са щастливи, че съществува жив символ на качествата, които безкрайно желаят да притежават - олицетворение на физическата мощ на българина.



Мнозина 'го почитат и обичат, но всички по различен начин и по различни причини. Защото този мъж крие в себе си необичайно разнообразие. Зад златните медали от две олимпиади - Токио и Мексико и от световното първенство в Толедо, стои характер, способен на спартанство и на чисто човешко веселие, на трогателна топлота и почти нечовешки стоицизъм. Спомнете си онази единствена по рода си постъпка на световното първенство на класиците през 1967 г. в Букурещ.



Отборът бе заминал с понижено самочувствие - неговият най-силен борец бе останал в родината с незаздравяла рана след тежка и мъчителна операция. Но силата на волята и себеотрицанието на българина не познават граници. В навечерието на шампионата Боян бе вече при своите. И издържа на всичко - на страданието от болките, на пристрастието на съдиите, на желанието на съперниците му да го победят - сега или никога! Не загуби от никого. Само с една равна среща с представителя на домакините Мартинеску, Боян се класира втори, отборът ни не отстъпи нито крачка назад... А на финала на олимпийския турнир през следващата година Боян Радев, българинът, доказа на света кой е бил по-силният - тушира румънеца още в първата част на схватката!



Казват, че както магнитът раздвижва желязото, така в самопожертвувателните натури се крие силата да влияят, -да прехвърлят собствените си добродетели и върху другите. Сега вече знаем, че е така. Знаем също, че в самосъзнанието.на тази проста истина се крие много щастие. Разбрахме го от Боян Радев.

Самолетът, прелетял хиляди километри от Новия свят с юношеския национален отбор на борда си, плавно пропълзя по пистата на аерогара София. Във фоайето настъпи приятното оживление, предизвикано от шумните поздравления на посрещачите, от безкрайната смесица на преплитащите се стотици въпроси и отговори. Тук беше и Боян. Беше някак си особен, с приповдигнато настроение, развълнуван. Приближих се до него с мисълта, че свободното му, открито сърце не търпи скрита радостта.



- Знаеш ли - без да дочака въпросите ми започна той, -струва ми се, че вече не разбирам някои неща. Хиляди пъти досега са ме питали кои са най-щастливите мигове в живота ми и хиляди пъти чистосърдечно съм отговарял, че това са минутите, когато съм на върха на почетната стълбичка и в чест на победата ми изпълняват "Мила Родино" и вдигат нашия трицвет. А ето, че имало и друго! И с очи ми посочи 48-килограмовия световен юношески шампион Любен Шурупов, подкрепян от съотборниците си, с неподвижен десен крак. Без да се обръща към мене, втренчил поглед в миниатюрния шампион, Боян продължи:


- Шест минути преди края на финалната схватка Любчо получи тежка контузия в коляното. Замразиха го, превързаха го, продължи да се бори още минута и лекарят пак трябваше да му помогне. Мъчно беше да гледаш това момче така близко до победата, а болката го пареше до припадък. По-късно установиха, че е скъсал минискус. Тогава треньорът оставя всичков негови ръце и го попита ще продължи ли. И знаеш ли какво отговори юношата: "Ще продължа. И ще победя - като батеБоян в Букурещ..."

Големият борец помълча малко после, сякаш само на себеси, тихичко добави
- Като мене...
Като Боян, Ненадминатият!

В традиционната новогодишна анкета на вестник "Народен спорт" той три пьти бе определен като спортист Номер- 1, на България. Боян бе без съперници и при избора на най-добрия български спортист на 25-летието. Но колцина са тези, които могат реално да си представят какво се крие зад всичко това? Дали дните с измурителните кросове, прекарани на Витоша преди световния шампионат в Толедо, или безбройните часове в тренировъчната зала с нейните присмехулни, незнаещи умора чучула и тоновете вдигнати пудовки и щанги, или напрегнатите минути на разборите, когато търсиш незабележимите недостатъци на бъдещите съперници, или миговете, когато си на тепиха и зрителите, затаили дъх и устремили поглед в теб, очакват понякога да направиш от невъзможното възможно... Или пък, може би, отказът от всички онези обикновени човешки желания, доброволно отшелничество от големия живот в името на единствената, чистата, впита дълбоко в сърцето цел -победата, за чест и слава към родината!

Изключителният характер и воля на Боян като спортист и като човек вдъхваше респект и уважение у всички, дори и у противниците му. След неговата победа на олимпийския тепих в Токио тези, които останаха зад него, спечелилите сребърен и бронзов медал, го вдигнаха на ръце и направиха почетна обиколка. Смаяни, хилядите зрители за миг онемяха, смутени от невижданото признание. Сетне зала "Комадзава" избухна в нестихващи овации към неповторимия талант. Кой друг спортист -наш или чужд - е имал щастието да преживее това? И може би точно затова днес и двамата наши първи шампиони - олимпийският Никола Станчев и световният Петко Сираков, без колебание сравняват Боян Радев с това, което е Пеле във футбола и Мохамед Али в бокса.

Само слушахме и вярвахме в неговата честосърдечност и искреност така, както му вярвахме всички ние, когато поваляше един след друг съперниците си в Толедо, Токио и Мексико.

Ето такъв е Боян Радев, героят. Без песимизъм в мрачните часове и без прекаленост в дните на успеха, силен в моменти на опасност и без високомерие при сполука. Радев, спортистът на двадесет и петте свободни години..!

НЕНАДМИНАТИЯТ ,Боян – Българинът!

сап4ето!!!

Петър Киров- ПРИТЕЖАТЕЛЯТ НА ВСИЧКИ ТИТЛИ

Всеотдайност в труда, без компромиси в режима, сигурност,несломима воля и неутолима жажда за победа, непрекъснат стремеж към усъвършенствуване. Това са само някои от най-характерните черти на героя ,Петър Киров, спортистът на тридесетилетието, собственикът на всички титли в йерархията на съвременната класическа борба. Отстоявал ги е неведнъж.

Със завоюването на двете олимпийски титли в Мексико и Мюнхен, с трите златни медала от световните първенства в Едмънтън, София и Катовице, с четирите най-високи отличия на континента и Минск, Берлин, Мадрид и Ленинград. Може ли никой да каже кога в същност започнахме да го наричаме еталон на възмъжалата българска борба? Него,притежателят на изкуството да побеждава?Онези, които не минават с безразличие край стадионите и залите, знаят достатъчно много за заслужилия майстор на спорта Петър Киров. Познават шеметния му път нагоре към спортните върхове. Та колцина са тези на планетата, които едновременно са държали европейската, световната и олимпийската корона в продължение на години?

Но кой ли се е замислял сериозно за цената на всичко това? За непоносимото бреме да браниш титлите си срещу всички? Защото, когато си облян от блясъка на славата, всички знаят кого точно трябва да изместят. Или как се поддържат нищожните 52 килограма цели тринадесет години? Или как, когато ти се пие цяла чаша вода, изпиваш само една глътка?

Борбата сякаш беше в кръвта на този голям спортист. И бе сложила своя отпечатък върху всичките му постъпки, върху целия му живот. Попитаха го веднъж какво е за него спортният режим. Видях учудване в погледа му, придружен с жест на удивление:

-Режимът? Та той е първопричината, той е всичко!После присви очи, поколеба се сякаш за миг, и продължи:

-Толкова важен, че си принуден понякога да криеш истината дори и от собствената си майка. Знаеш как се посреща в къщи, когато рядко ти се случва да се връщаш. А майка ми прави най-сладката чорба в света. Лъжица, две - толкова е вкусно, че три паници бих изял. Но спирам. Гледам я - объркана, сълзите и на очите. Как да и обясня, че грам излишен не трябва да има? Мъчно ми е, и лъжа: "Не съм гладен", викам и...

По много чужди земи съм бил, много яденета съм опитвал, но по-вкусно от нея никой не ми е готвил. Години по-късно разбра истината. Не ми се разсърди. Майка.Сега като си мисля, все ми се струва, че Петър Киров бе едно от изключенията в нашата борба. Не само заради пословичния му стоицизъм в режима, разбира се. Днес сме свикнали и не се учудваме - спортни школи, интернати, училища, току-виж избуи някой талант, тръгне нагоре - иди го спирай. На осемнайсет вече има десетгодишен стаж па тепиха. А Петър Киров дойде в борбата на нито повече, нито по-малко - на двадесет и една.

През един чуден майски ден влезе в залата ей-така, просто да погледа. Следващото му идване бе за тренировка. Две години по-късно бе вече републикански шампион. Взеха го и в националния отбор. Светло време за ямболската борба бе това! Не друг, а съгражданинът му Бай Баев властвуваше тогава сред 52-килограмовите. Наистина, нямаше време за губене. Петър Киров бързаше и не можеше да има право на друг избор. Без колебание даде душата си на класиците, за да го нарекат по-късно техен "класик".

Пъртината към спортната слава на България направиха борците. Това и децата го знаят. А в разноликата, пъстра, но винаги искряща огърлица от имена на победители по четирите посоки на света, неговото име свети със собствен, особен блясък. Българинът в петдесет и два, преследвайки само върховете, най-напред доказа силата на своя дух. Защото знаеше как да ги достигне. Спомнете си, че за него второто място беше неуспех, а третото - катастрофа! До такава степен ни беше завладял с непосилните си на пръв поглед амбиции, че всички се чувствувахме неудовлетворени от сребърните и бронзовите му медали на европейско или на световно първенство. Имаше моменти, когато изглеждате самонадеян.

Опровергаваше ни още на следващия турнир. Вярваше в себе си. Накара и всички да му вярват ,побеждаваше!Имаше и такива, които го обвиняваха, че не се бори красиво. Бореше се умно. Когато съперниците му бяха по-силни или го превъзхождаха с техника, побеждаваше ги с разумна тактика. Просто знаеше до стотна от милиметър сигурно и точно да разпределя силите си. Майстор!След двата кръга на пресяване в ленинградския дворец на спорта "Юбилейний" съдиите бяха готови да го разпънат на кръст. Не се поколебаха да го сочат като олицетворение на пасивната борба. Трябваше да го видите този ден - със свити устни, притворил очи. Не можеше да им покаже присмехулника,й който пърхаше с криле в душата му. Не знаеха ли, че е тръгнал към четвъртата си европейска титла?Същите съдии през следващите дни сами сипеха предупреждение след предупреждение срещу съперниците му. Българинът знаеше кога и срещу кого какво трябва да прави. Накрая същите тези, облечени в бяло хора, един след друг търсеха възможност да стиснат рьката му, да поздравят новия шампион на континента ...

Веднъж видях сьлзи в очите на този толкова храбър мъж. При завръщането му от аржентинския курорт Мар дел Плата, където остана втори. Това бяха сълзи върху каменно лице, зад които сякаш стоеше неизказано обещанието в бъдеще да плаче само от радост. Така и стана. В Мексико и Мюнхен, в Едмънтън и Катовице, в Мадрид и Ленинград влага в очите му имаше само, когато се издигаше българският трибагреник и звучеше българският химн, а той, на най-високото стъпало на стълбичката на победителите, шепнеше "Мила Родино..."В Мюнхен, когато вече отдавна го наричаха ветеран, той за втори път слечели олимпийска титла. Спечели я с шест победи без никой от съперниците да му вземе техническа точка. Така можеше да защищава авторитета и титлите си само истински шампион. И изглеждаше съвсем безсмислено човек да се пита откъде е тази сила на духа, тази непоколебимост на волята, тази невероятна дързост и смелост. Просто защото така се бореше героят,Петър Киров.


сап4ето!!

Ернесто Хуст /Ernesto Hoost/ - Перфектния /Mr. Perfect/

БИОГРАФИЯ И ПРОФИЛ
================
Семейството на Хуст/Hoost/ произхожда от Суринам/Suriname/.През 1993 ,Ернесто Хууст слага боксовите ръкавици за първи път на 15 години. дотогава голямата му страст е футболът. Играл е в междурегионален (някакво областно първенство може би) клас за своя местен клуб "Халондия" в Хурн, който е силен младежки отбор. Ернесто обичал играта, но не е бил създаден за отборен играч и не харесвал факта, че успехът му зависи и от другите.

Ернесто е на 15 год., когато започва да посещава групите по Тай-бокс в новата зала на Тон Вриенд?!. Той тренира в Хурн шест години и точно там се бие в първото си състезание за C-клас. Първата му среща с Уим Шаренберг е незабравима. Ернесто побеждава известният кйокушин карате-боец във втория рунд. Постига победи и във всичките си следващи осем срещи в нокаут, което го изстрелва в A-клас за нула време.

Кариерата му набира стремителна скорост от 1988 г. Печели титли в системата Савате и в Тай-бокса и става истински професионалист. Напуска работата си като спортен инструктор в рехабилитационна програма за малолетни престъпници след осем години, за да се концентрира върху спортната си кариера. Макар че харесва работата си, той не може повече да я съчетава с интензивните тренировки и честите международни пътувания. Освен в Холандия, той участва в боеве в Белгия, Франция, Швейцария, Япония , Канда , Австралия , Хонг Конг и Съединените Американски Щати.

На първото си участие в К-1 World Grand Prix , Hoost побеждава Peter Aerts по съдийско решение, нокаутира Maurice Smith в полу-финалите и стига до финала където е нокаутиран от Branko Cikatic. Hoost прави следващ опит за титла през19.12, 1993, където побвждава в световниат шампионат K-2 нокаутирайки в четвъртият рунд Changpuek Kiatsongrit . Това беше единственият път когато K-1 организацията организира К-2 турнир.Hoost достига отново до финалите на К-1 през 1995 година , но губи от Peter Aerts по съдийско решение в четвъртия рунд.През оставащото време във годината той печели всеки двубой.През 1996 година той губи финал на К-1 от Andy Hug в четвъртия рунд по взаимно съгласие.Най-накрая става К-1 World Grand Prix шампион през 1997 когато побеждава Andy Hug в третият рунд по съдийско решение.Hoost побеждава при първия си опит да защити титлата нокаутирайки австралиеца Sam Greco във втория рунд.

През 1999 година ,Hoost печели втората К-1 World Grand Prix титла побеждавайки Mirco Filipovic чрез технически нокаут в третия рунд. През 23 април 2000 претърява загуба чрез технически нокаут от Greco.Hoost защитава титлата си за трети път през 2000 година побеждавайки Ray Sefo. По това време много фенове на К-1 са се надявали на среща между Bob Sapp и Hoost. Hoost се завръща да защити своята титла през 2001 побеждавайки Stefan Leko. Hoost е принуден да се отегли от турнира поради травма в пищяла преди полуфинала.

Дългоочакваната среща между Hoost & Bob Sapp идва по време на K-1 World Grand Prix 2002 Eliminations. Sapp печели в първия рунд чрез нокаут след като доктор прекъсва мача. Въпреки загубата , той среща Sapp на четърт финалите на K-1 World grand Prix 2002. Поваляйки Sapp в първия рунд, Hoost все пак губи във втория рунд след ожесточена борба.След боя обаче Sapp чупи едната си ръка и получава четири пукнати ребра, и не е способен да продължи. Това позволява на Hoost да го замести на полуфиналите. Hoost побеждава Рей Сефо в първия рунда с TKO, след като Sefo наранява пищяла си с удар в наколенника на Hoost. Hoost се класира за петия си финал на К-1, на който се съревновава с Jerome Le Banner (или както и да се чете). Битката е оспорвана до третия и последен рунд, когато Le Banner наранява ръката си, блокирайки ритник на Hoost. Hoost атакува агресивно ръката, като поваля Le Banner двукратно и побеждава с TKO и печели за четвърти път Гран При. Le Banner получава сериозна фрактура, която го изважда от активна дейност за повече от година.

В допълнение към титлите от Гран При Ernesto Hoost участва и в различни Супер файтс. През 2005 г. той отново участва в световните финали на К-1 Гран При, в които губи от последния шампион Remy Bonjasky.

През 2006 г. Hoost заявява, че ще участва за последен път в К-1. В Гран При на К-1 за същата година той е победен на полуфинала от Semi Schilt. Развълнувания Хууст е изпратен от арената с продължителни овации от публиката.

На 36 Ернесто вече не е най-младият боец на ринга, но още няма намерение да сваля ръкавиците. Той се чувства добре, във форма е и гори от желание да твори история, като спечели надпреварата за Гран При за четвърти път. А след това? Каквото и да се случи, Ернесто ще продължи да е част от спортния свят. Той ще е щастлив да тренира бойци в Холандия и в чужбина, или да е треньор или мениджър на кикбоксьори. Светът на кикбокса е, както казва Ернесто, уникален и пленителен!




сап4ето!!

Evander Holyfield /Ивендър Холифилд/ - Биография и Профил

Най-малкият от 9 деца, Evander Holyfield е роден на 19 Октомври 1962, в работническото градче Atmore, Alabama.Неговата майка, Annie Laura Holyfield, се мести със семейството си в Atlanta, Georgia, няколко години по-късно. По примера, който Mrs. Holyfield дава, децата й са научени, че упорития труд е ключа към постигане на целите им, това установявя качеството, с което Evander Holyfield се представя във всеки един аспект от живота си.

Като дете, Holyfield мечтаел да представя родния си град на футболното игрище като част от Atlanta Falcon. С подкрепата на майка си и на член на клуба Warren Memorial Boy Club в югоизточна Atlanta, Holyfield започнал в 65-pound отбор като офанзивен защитник и средна линия на защита. Той бързо се изявил на игрището, но любопитството му на 8-годишен към ограничена зона в момчешкия клуб го отвела неговата спортна съдба: бокса.

След ежедневни молби, които били отхвърляни, Holyfield най-накрая сломил съпротивата на Carter Morgan, убеждавайки тренъора да му позволи да се присъедини към отбора по бокс. Огънят в него се разпалил, когато тренъора Morgan му казал, че ако не се откаже от него ще излезе световен шампион в тежка категория.Под ръководството на тренъора Morgan, Holyfield не е загубил мач 8 и 11 годишнината си, като цяло в аматъорските си години, той записал в звоето резюме впечатляващия резултат от 169-11.

Holyfield жунглирал между двата спорта. Неговите последователни изяви във футбола му спечелили място в отбора на Fulton High. За нещастие на Falcons, отбора на неговите мечти, Holyfield повече стоял на резервната скамейка, отколкото се развихрял на игрището. Разочарован от това, той решил да се откаже, но майка му имала други идеи. "Не съм отгледала човек, койото се отказва", му казала тя и той се завърнал на резервната скамейка.Най- накрая, в последние мач на Fulton High за сезона, Holyfield се отправил към терена и впечатлил тренъора и тълпата със своите умения да блокира и своата отдаденост. Въпреки признанието в края на сезона, Holyfield се отдал изцяло на бокса.

През 1983 той представя United States в Pan-American Games във Venezuela, където печели сребърен медал. До този момент в своята кариера той е постигнал повече в бокса от всеки друг в щата Georgia, но неговата детска мечта да стане шампион в тежка категория го накарала да постигне дори повече. Той последвал опита на Pan Am, като през 1984 спечелил National Golden Gloves Championship – всички победи с нокаут – и спечелил място в U.S. Olympic Team. Със силно патриотичния си дух, той описва какво чуства, че представяйки United States в игрите в Los Angeles като "почети като да отида в рая." Той не бил цветнокож или боксъор. Той не бил атлет, а представял страната си. Той бил просто американец. Той бил просто олимпиец.

''Вярвай в господ с цялото си сърце; а не вярвай само на това което разбираш !''

Той имал късмета да спечели в по-леката тежка категория на шампионат през 1984 на игрите в Los Angeles, но получил бронзов медал, след спорен край на полуфиналите и на неговта мечта за олимпийско злато. След като почти повалил новозеландеца Kevin Barry, и само секунди оставали до края на втория рунд, съдията обвинил Holyfield в удар след почивката и го дисквалифицирал. По време на церемонията на връчване на медалите, тълпата окуражавала бурно Holyfield и в името на спотртсменството, получилия златен медал го дръпнал на най-горното стъпало и му вдигнал ръката.

Holyfield разчитал много на своята съдба и на ценности, като уважение и постоянство към спазване на правилата, втълпени му от неговата майка. Той бил научен да очаква неизбежни спънки в живота си, знаейки че те не могат да го накарат да се откаже. Когато бил дете майка му му казала ”Ако започнеш да се отказваш, ще трябва да се отказваш цял живот, защото нищо няма да става винаги както ти искаш”. Той знаел, че може да постигне целите си само ако вярва в себе си, работи усърдно и не се отказва. Неговото равновесие били обтегнато след такова очевидно разочарование и това оказало влияние върху по нататъшното му поведение в професионалната му кариера.

Само няколко месеца по-късно на олимпийските, Holyfield прави своя професионален дебют, побеждавайки Lionel Byarm. Той спечелил 4 състезания в тежката категория за младежите преди да мине към полу-тежката категория, кудето продължил да доминира. Той печели първата си световна титла през 1986 срещу WBA световния шампион в полу-тежката категория Dwight Qwai. До този ден, Holyfield е единствения непобеждаван, неоспорим шампион в полу-тежката категория.На 25 Октомври 1990, Holyfield изпълнил мечтата на живота си да стане световен шампион в тежка категория, когато победил James "Buster" Douglas – тогава IBF, WBC и WBA Champion – в три рунда. Holyfield бил първия шампион в среднотежка категория, който печели титла в тежка.

Веднага след като постигнал този невероятен подвиг, Holyfield се молел, благодарял на господ, че му позволил да постигне целта си, оценявайки че не би го постигнал без него. Когато го помолили да даде автограф, Holyfield с удоволствие го направил, и разкрил источника на силата си, като написал и отпратка към "Phil. 4:13." Това е отказ от скртипт в книгата от Philippians, който гласи "Аз мога да направя всичко, чрез Христа който ми дава сили." Неговата първа важна защита била срещу George Foreman, който имал 65 нокаута в своите 69 победи – 10 от които нокаута в последните 2 години. Съзтезанието срещу Foreman свършило след 12 рунда, и Holyfield запазил титлата си.

Holyfield бил повече от готов да се бие с Mike Tyson. След много препирни между техните пормоутъри, двубоят бил насрочен за 8 Ноември 1991. Това бил най-чаканият мач за сезона. Сегашният шампион започнал интензивни тренировки със строг режим за да защити титлата си, на 18 Октомври, срещата била отменена, тъй като Tyson си контузил ребрата. През 1992, Holyfield преживял първата си загуба за 29 професионални мача, губейки по съдийско решение от Riddick Bowe.

Година по-късно, в един от най-трудните и необичйни двубои в неговата кариера, Holyfield си върнал титлата от Bowe, дори след като парашутист – познат още като The Fan Man – се приземил на ринга зад Bowe в седмия рунд, причинявайки 21-минутно забавяне на срещата. Победата дала възможността на Holyfield да стане четвъртия боец в историята, който си връща световна титла в тежка категория. Той станал третия боец от ранга на Muhammad Ali и Floyd Patterson – като си върнал титла във втори мач.Но през 1994, Holyfield загубил своите титли срещу Michael Moorer след решение 3-2. Мача с Мурър решението е два гласа за Мурър, а единият съдия дава равен. Веднага след мача, Holyfield бил закаран в болница, където се остановило, че има сърдечна недостатъчност. След няколкодневни изследвания, му било казано че има сърдечен проблем, който не се лекува, и който трябва да сложи край на кариерата му. Докторите му препоръчали да се оттегли от ринга. Той се нуждаел от техния съвет, въпреки че се молел за изцеление.

''И те чакали господ да възвърне силите му!''

Неговата вяра в лечебните сили на господ се оказала по силна от лекарските прогнози. Holyfield се върнал при лекаря и му било казано, че се подобрява. Следващото посещение при лекаря още по-голямо подобрение в състоянието му. Третото посещение показало, че сърцето му е излекувано. Боксирането не било официално разрешено. Те искали да презареди батериите изцяло, преди която и да е щатска комисия да му даде разрешително да се бие отново. Пратили го при престижния Mayo Clinic в Minnesota за пълен преглед. След интензивни тестове, било съобщено, че сърцето му е здраво и бил физически здрав за завръщане.

Подновил кариерата си през 1995, убеден че неговото сърце е излекувано от господ, завърнал се на ринга да се бие с Ray Mercer, златен медалист на 1988 Seoul Olympics. На 20 май, Holyfield повалил Mercer в осмия рунд, доказвайки на света, че и сърцето, и духа му са силни.През Ноември същата година, Holyfield преживял първия си нокаут в своята кариера в среща която не била за титла срещу Riddick Bowe.Вместо да се откаже и да сведе глава пред бокса, той продължил да дава всичко от себе си.

Следващата година била сладко-горчива, изпълнена с болка и триумф. Annie Laura Holyfield, която нейния син описва като герой и вдъхновител, починала. Тогава Holyfield трикртания носител, напълно доминиращия Bobby Czyz, тогавашен шампион в среднотежка категория.
Също, през лятото на, олимпийският опит на Holyfield завършил своя пълен кръг, когато носил факлата на XXVI игри в Atlanta. През Ноември, най-накрая се срещнал с Mike Tyson на ринга, нокаутирайки го в 11 рунд.Победа му над Майк Тайсън през 1996 г. е считана за една от най-големите изненади на всички времена. Букмейкърите са оценявали шансовете на Ивендър с 20 към 1. През 1997 последвал и втори мач, смятан за един от най-ексцентричните в историята, Tyson захапва ухото на Holyfield и губи точка. След като ухапал и другото ухо на Holyfield, Tyson е дисквалифициран.

До 1999, WBC World Champion Lennox Lewis бил готов да се изправи срешу Holyfield. Техния мач през март завършил наравно след 12 рунда. В повторен мач с Lewis, осем месеца по-късно, Holyfield загубил по съдийско решение.Когато Lewis се разделил с WBA колана през 2000, след като се провалил да защити WBA титлата срещу съперника с топ рейтинг John Ruiz, WBA обявили титлата за свободна, за да може Ruiz и Holyfield да се срещнат за световния колан. През Август същата година, Holyfield победил след решение в 12 рунд и влязъл в историята като първия боксъор, който е ставал световен шампион в тежка категория 4 пъти.

Когато Holyfield победил Ruiz в първото съзтезание, Ruiz поискал второ, и Holyfield приел. След втория двубой, спечелен от Ruiz, Holyfield поискал трети, който Ruiz не отказал. Третия бил обявен за равен и Ruiz запазил титлата.След това, Holyfield през юни 2002 се изправил в мач срещу Hasim Rahman. Шест месеца по късно загубил по съдийско решение от Chris Byrd. В последното си съзтезание, на 4 Октомври 2003, Holyfield загубил в 9 рунд от James Toney.

През цялата си кариера, Evander Holyfield постигнал велики неща на ринга, и още предстояли. На 13 Ноември 2004, той се изправя срещу олимпиеца Larry Donald на Madison Square Garden, като първа стъпка кам пета шампионска титла. В момента той има записани 38 победи, 7 загуби и 2 равни, от които 25 победи с нокаут.

И така походът му към пета световна титла продължава. Завърна се през лятото на 2006 след близо 2-годишно отсъствие (последния мач с Доналд). Много трудно успява да получи разрешение от боксовите комисии на различните щати заради напредналата си възраст .От завръщането си печели три мача, като надвива двама сериозни съперници Фрес Оквендо (доста спорно съдийско решение) и Вини Мадалоун (в типичния си агресивен стил от младите години).



сап4ето!